Вместо да изпишат вежди, извадиха очите на Гунди! Скандални факти изникнаха около легендарния футболист Георги Аспарухов и съпругата му – Величка – че и двамата са работили за зловещата комунистическа репресивна служба! Близо месец след премиерата на филма „Гунди – легенда за любовта“ бившето ченге и агент на Държавна сигурност – Бончо Асенов, разкри доста истини за двойката, което в последните месеци преди смъртта на футболиста изобщо не е живяла като семейство.
„Няма да го гледам филма. Защото разбрах, че в него тенденциозно се разказва как „зловещата“ Държавна сигурност е притеснявала Гунди и семейството и се е опитвала безуспешно да го вербува за свой агент. И как неуспелият да го вербува млад оперативен работник бил уволнен заради това.
Разбирам, че това е не само биографичен, но и художествен филм и неговите автори са се подвели по шаблонното вече представяне на Държавна сигурност като „коварна“, „жестока система“, която е преследвала, вкарвала в лагери, малтретирала и убивала без съд и присъда масово хората.
Това ми е познато клише. Та нали във филмите, в книгите, в медиите след 9 септември 1944 г. също един от постоянните им герои бе „фашистката Държавна сигурност и полицията“, представяна по подобен начин“, споделя гневно Асенов.
„Няма да го гледам и заради твърденията на Величка Маркова, че „Системата в България беше ужасна по това време“, че „Георги живееше тук в клетка, и то не златна“ и „…мога да кажа, че системата беше отвратителна“. И че ако са били останали с Гунди да играе в чужбина (той е бил канен от Милан да играе в Италия, но отказал) „нашите семейства нямаше да съществуват тук. Системата щеше да ги унищожи“. „Беше много черно време. Здрава ръка, която ти казва какви книги да четеш, какви филми да гледаш“.
И заради нейните твърдения, че „били подслушвани и преследвани от ДС“, че след смъртта му „комунистите са забранили да носи черно и са късали некролозите“, а „ударите на властта се изсипаха върху нас“, казва още в разказа си бившият милиционер в Шесто управление на Държавна сигурност, който впоследствие става и преподавател по специални дисциплини във Висшия институт на МВР.
„Няма да го гледам и заради опитите на някои медии да представят неговите години като време на „ужасяваща атмосфера и още по-ужасяваща действителност на цензура, забрана, сивота, еднаквост и идентична кошмарност“, а Гунди бил като „една твърда стена, в която се разбива цялата идеология на несвободата“.
Нямам намерение да опонирам на тези тенденции, които се прокарват във филма и покрай него. Но като бивш служител на Държавна сигурност, който от 1967 до 1992 г. е бил в тази система, ми се иска да изкажа благодарност към авторите на филма: сценариста Емил Бонев, режисьора Димитър Димитров и продуцентите Иван Христов, Андрей Арнаудов и Васил Булянски, че са създали този биографично-художествен филм за любовта на Гунди с Лита и за неговите спортни успехи по това време като футболист.
Защото и двамата герои на филма са били мои колеги – служители на Държавна сигурност по това време.
Величка Маркова бе офицер в 12-ти отдел на Второ главно управление, който отговаряше за гранично-пропускателния контрол и обслужваше КПП-та на България.
Виждал съм я в управлението, но единственото, което мога да кажа за нея е, че бе действително красива жена. Знам, че е учила в школата в Симеоново. Споделено ми е от нейни колеги от управлението, че след смъртта на Гунди е преместена да работи в Българската национална телевизия.
Георги Аспарухов – Гунди, след обединяването на футболните отбори Спартак с Левски през януари 1969 г., заедно с други футболисти, е назначен на щат към МВР и конкретно към Държавна сигурност. Има служебна карта на служител в ДС и това му се признава за бъдещото пенсиониране като „първа категория стаж“.
В официалното съобщение на в. “Работническо дело” от 1 юли 1971 г. за катастрофата се казва: “На 30 юни 1971 г. при автомобилна катастрофа, в изпълнение на служебния си дълг загинаха нашите изтъкнати футболисти, заслужилите майстори на спорта, служителите на МВР майор Георги Аспарухов и майор Никола Котков… Поклонението ще бъде на 2 юли т.г. от 8 до 11 часа на представителния стадион на дружеството Левски, квартал “Подуяне”. Погребението ще се състои същия ден от 12 часа на Софийските гробища”.
Гунди не е бил оперативен работник, не се е занимавал с агентурно-оперативна или друга работа, той е бил футболист, най-добрият във футболната история на България. Известно е на нас, а и на обществеността е, че той е бил любимец на тогавашния министър на вътрешните работи генерал-полковник Ангел Солаков, който го е покровителствал. Той е организатор на 150-хилядното поклонение на стадиона, дори в един момент лично е ръководел процесията с мегафон в ръка.
Споделил е пред неговото обкръжение (и това стигнало до Тодор Живков) мнението си “че на погребението са участвали спонтанно и неорганизирано повече хора, отколкото на всички организирани, включително и на Тодор Живков митинги, че България в цялата си история не помни такова събитие”. Месец след това Ангел Солаков е свален като министър от Тодор Живков и едно от обвинението за това е неговото пристрастие към футбола и че при погребението на Аспарухов и Котков те “бяха издигнати от Ангел Солаков в кумири, а само партията може да издигне някого в кумир”.
Самият Солаков в неговата автобиографична книга “Председателят на КДС разказва…” (1993 г., с. 51) пише за сърдечната си връзка с Гунди. Ще го цитирам дословно: “Малко са хората, които знаят за нашите отношения с Аспарухов. Аз обичах този човек чисто, по човешки. Обичах го преди всичко за неговата скромност, човечност, лъчезарност. Обичах го за високите добродетели, с които беше надарен от природата и които излъчваше навсякъде, където се намираше. Той нямаше “противници”.
Най-големият му противник беше ЦСКА и нападателят на армейците Якимов, но той в същото време бе и най-големият му приятел! Аз си спомням Якимов на погребението на Гунди. Той се намираше на челото на погребалната процесия и със сълзи на очи постави цветя на гроба на своя незабравим приятел: „Поставих цветя и аз“.
Между другото и аз бях на поклонението, заедно с мои колеги от Шесто управление, но спонтанно, без да ни е наредено това.
И още един покровител е имал Аспарухов. Това е генерал Боян Велинов, тогава зам.-началник на Шесто управление, който е имал слабост към футбола и конкретно към Левски-Спартак. Поне така знаехме в управлението. Израз на тази негова слабост са назначаването на няколко известни футболисти от Левски-Спартак, след прекратяването на футболната им кариера, за оперативни работници в управлението.
Но да се върнем към филма за Гунди. Този изключителен интерес към него се дължи не само защото е добре направен филм, и не толкова заради любовната история, а преди всичко заради носталгията на тези зрители – и стари и млади.
Носталгия по славното време на успехите на българския спорт и конкретно на българския футбол, които се олицетворяваха тогава, та и до ден днешен от Гунди. Тази носталгия се ражда от сравнението, което се прави между състоянието на футбола тогава и сега. Спомнете си, че нашите футболисти участваха в световните първенства по футбол в Чили (1962), Англия (1966), Мексико (1970), ФРГ (1974), Мексико (1986), че социалистическите поколения футболисти ни изведоха на четвърто място в САЩ през 1994 г. и класираха България на световното първенство през 1998 г. във Франция, а вече двайсет и пет години нашата страна не може да се класира и да участва в световно и европейско първенство по футбол. Къде са днешните Георги Аспарухов и Христо Стоичков?
Къде са последователите на десетки, не, на стотици футболисти от цялата страна, играли и израснали като такива в “онова време”, които се боготворяха от феновете. Те се превърнаха вече в легенди, за които непрекъснато се пише и говори с тъга по медиите. Не се учудвам от състоянието на футбола ни при тази политика на държавата, на клубовете, а донякъде и на БФС. Че той, българският футбол, отдавна вече не е български, след като започнаха да прииждат масово в отборите чужденци. Няколкократният ни шампион Лудогорец, а и други отбори, включително Левски и ЦСКА излизат понякога на терена изцяло или с преобладаващи чужди футболисти, това не е български отбор и футбол.
Главният герой във филма – Павел Иванов
Как да има успехи, когато само се говори за детски, юношески и младежки състави, но реално те са пренебрегвани в мъжките отбори. Нали ръководството на Левски се кълнеше, че ще изгради отбора си само от своите юноши, какво стана с това обещание. Докато не се прекъсне тази порочна практика и не се намалят играещите чужденци до двама-трима в отбор, няма да има успехи в българския футбол. Вероятно няма да има и тези финансови проблеми, от които страдат повечето от футболните клубове, ако държавата и общините застанат зад тях.
Разбира се, има и други причини за това националният ни отбор да пада и от най-слабите отбори на Европа, но спирам дотук, има си специалисти за тези обяснения. Тази моя болка е болка на милиони фенове на футбола. И те отиват да гледат филма, за да си припомнят или да се запознаят с това славно футболно време в историята на българския футбол. Което създаде двамата най-добри футболисти на България за всички времена – Аспарухов и след това Стоичков.
Та си мисля, дали все пак да не отида да гледам филма, за да се полюбувам и порадвам на успехите на българския футбол от този период?“.
А, какво ли ще РАЗБЕРЕМ от следващият филм „Момчето от Кауфланд“?!
На времето стана скандал със синята лампа дадена от МВР на момчето от Кауфленд за да се предвижва по бързо. Изпищя на умряло когато му я прибраха.