Държавата на тайните: Властта крие ревниво хиляди разсекретени документи – за рекет или?

Гражданите имат право да питат. А държавата има право да измисля всякакви глупости, за да не им отговори. И няма кой да ѝ потърси сметка, защото силата е у нея.

Това обобщение важи за много аспекти от обществения живот у нас. Но с особена сила то е валидно за силовия сектор и информацията, съхранявана от него. Формално служби, министерства и други държавни структури са задължени след определен период от време да разсекретяват свои документи и да ги правят публични. Така всеки, който има желание, би могъл да се запознае с тях. Това е право, дадено му от закона, но то е само на книга.

Проверка на Mediapool установи, че е невъзможно да се достигне до разсекретени от различните институции документи, макар че би следвало да е точно обратното. България има тежък проблем с осветяването на архивите на прехода и декласифицираната информация. Службите за сигурност и част от министерствата не разсекретяват навреме ключови документи, крият ги от обществеността с години и не желаят да предадат архивите си в Държавна агенция „Архиви“ за обществено ползване.

Проверката ни се основава на списък с хиляди разсекретени документи, с който медията разполага. Те идват от различни институции и са описани с дата на създаване и разсекретяване. Би следвало да са публикувани, но не са. Опитахме се да се сдобием с тях, ползвайки Закона за достъп до обществена информация (ЗДОИ). Почти всички запитани министерства и служби (с изключение на МВнР) отказаха достъп до разсекретени документи, а някои – дори елементарна статистическа информация за работата си по Закона за защита на класифицираната информация (ЗЗКИ).

Отговори на заявленията по Закона за достъп до обществена информация се получиха от Държавната комисия по сигурността на информацията (ДКСИ), Държавна агенция „Национална сигурност“ (ДАНС), Държавна агенция „Разузнаване“, Министерство на външните работи (МВнР), Министерството на вътрешните работи (МВР) и Министерство на финансите (МФ).

Питай, за да не ти отговорят

Основните проблеми са два. Единият е повсеместното укриване на списъците на декласифицираните документи с аргумента, че в закона няма подобно задължение. Това прави почти невъзможно гражданите да разберат какви документи кога се разсекретяват, за да ги поискат със заявление по ЗДОИ. Вторият е, че редица служби за сигурност, както и някои министерства, заобикалят и дори директно нарушават закона, като на практика отказват да предадат старите си документи в Държавния архив, където те би следвало да са достъпни за обществено ползване.

Истината за прехода е покрита с най-различни видове тайни, разписани в законите – следствена, професионална, търговска, данъчна, застрахователна, банкова тайна и т. н. Някои от тях нямат краен срок на защита, което означава, че могат да останат скрити за вечни времена, но най-важните тайни – държавната и служебната, които са в интерес на националната сигурност, отбраната и външната политика, на теория не могат да бъдат укривани вечно.

„Много е важно всяка една държава, особено НАТО-вска, да има много ясна система за класифициране на информация и това е важно, необходимо, задължително, и всичките тези неща. Но също така публичният интерес предполага и налага след определен период от време част от тази документация да става публична. Колкото по-голяма част от нея, толкова по-добре“, смята историкът проф. Момчил Методиев.

По закон сроковете за защита са следните:

•         30 години – за гриф „Строго секретно“;

•         15 години – за гриф „Секретно“;

•         5 години – за гриф „Поверително“;

•         6 месеца – за „Служебна тайна“.

По изключение тези срокове могат да бъдат удължени, но с не повече от първоначално определените. „Безсрочна защита на създадената в България класифицирана информация не се допуска“, уверява ДКСИ.

Дали обаче това е така на практика? Спазват ли се сроковете за декласификация?

„Действително има институции, в които тези срокове сериозно буксуват. Те обясняват това с липса на кадрови ресурс, с трудоемкостта на целия този процес по декласификация, но със сигурност има и други фактори“, коментира шефът на агенция „Архиви“ доц. Михаил Груев.

Службите отказват да предадат архивите си

Част от институциите в България не желаят да предават дори явните си документи в Държавна агенция „Архиви“, където те са на отворен достъп. Изискването на закона е това да става най-късно до 20 години след създаването им. Според председателя на ДА „Архиви“ доц. Михаил Груев повечето от централните институции спазват закона, но има и изключения.

Създадената през 2015 г. Държавна агенция „Разузнаване“ – правоприемник на бившата Национална разузнавателна служба, например, не е предавала документи от архива си никога в историята си.

През 2022 г. тя е създала 33 272 класифицирани документа, а е разсекретила само 57.

По думите на шефа на архивите специалните служби не предават архивите си и дори няма комплектовани фондове на тяхно име. „Аз се съмнявам, че в близко бъдеще този въпрос може да бъде уреден, особено в контекста на войната в Украйна“, допълни Груев. По думите му това не е незаконно, защото Законът за националния архивен фонд допуска за действащите номенклатури на делата за постоянно съхранение да бъде посочено „съхраняване на място“, тоест в самата институция.

„Документите на службите, особено за периода на 90-те години, вероятно има много хипотези за преплитане на интереси, ако искате, контрабандни канали, преплитане на интереси между бизнес, политика, служби. Вторият въпрос е доколко тези документи имат повече от информационна стойност, тоест дали имат повече от историческа стойност, дали имат юридическа стойност, дали някой може да бъде осъден въз основа на тези документи“, коментира преди време пред БНР историкът и професор от НБУ Момчил Методиев.

Държавна агенция „Разузнаване“ не предоставя почти никаква актуална информация от работата си на обществеността. Последният публикуван анализ на сайта на агенцията е от 2016 г., а в отговор на въпрос тя заяви, че не разполага с по-актуални публични анализи.

МВР не знае какво се случва

Опитахме се да се сдобием с произволно избрани документи на МВР, които би следвало да са достъпни. В списъка, с който разполагаме, те са описани само с номера и сигнатура, т.е. съдържанието им е неизвестно. В заявлението до силовото ведомство бяха посочени 40 документа, създадени от специализираната дирекция „Оперативно-технически операции“ (СДОТО). Допреди десетина години тази структура прилагаше огромната част от СРС-тата у нас.

След скандалите с подслушване в първия мандат на ГЕРБ мнозинството, подкрепящо кабинета „Орешарски“, я обособи в самостоятелна агенция „Технически операции“ (ДАТО), формално подчинена на Министерския съвет.

Освен задълженията на СДОТО ДАТО прие и цялата документация. Затова заявлението до вътрешния министър бе препратено в агенцията с обяснението, че МВР вече не съхранява тази и информация.

Какво отговориха от ДАТО?

Цялата информация, съхраняваща се във въпросните документи, е доказателствено средство. Затова е изпратена на институциите, поискали прилагането на СРС-та. Това може да е например прокуратурата. Или, което е по-интересно, служба на МВР – например ГДБОП, националната полиция или областна дирекция.

Т.е. МВР твърди, че не съхранява документи на някогашната си дирекция СДОТО, а ДАТО казва, че цялата информация е изпратена на служби, част от които може и да са в МВР. Иначе подслушващата агенция твърди, че е унищожила цялата информация и няма отношение към съхраняването ѝ след предаването на материалите на заявителя на СРС.

Питайте наблюдаващия прокурор, ако знаете кой е

Освен документи на МВР в списъка се съдържат и такива на Националната следствена служба (НСлС), които следва да са разсекретени. Mediapool поиска достъп и до тях.

Резултатът е сходен.

От прокуратурата, на чието подчинение са следствените служби, отговориха, че тези документи са част от разследвания. Информация по тях се дава само от наблюдаващите прокурори, има специален ред по НПК и затова Законът за достъп до обществена информация не се прилага.

Дори и търсещият да реши да пита директно наблюдаващия прокурор за разсекретените документи, той няма как да разбере кой е. Питащият нито знае по кое точно дело са били приложени търсените данни, нито кой е прокурорът. Иначе казано – тук спирачките са две – първо НПК, а след това – липсата на информация. Ако едната не те спре, другата със сигурност ще го направи.

ДАНС: Не броим колко документи разсекретяваме

Положението със създадената през 2008 г. ДАНС, която е правоприемник на Национална служба „Сигурност“, не е много по-различно. „Към настоящия момент ДАНС не е предавала документи от учрежденския си архив на Държавна агенция „Архиви“, гласи отговор на агенцията, която преди това подробно разяснява архивното законодателство.

ДАНС отказа да предостави два декласифицирани още през 2012 г. документа с аргумента, че те се съхраняват в учрежденския архив на ДАНС, въпреки че по закон декласифицираните документи би трябвало да са публични.

За разлика от Държавна агенция „Разузнаване“, ДАНС не отговори на въпроса колко документи и материали, създадени от нея, са класифицирани през 2022 г., тъй като тази информация била с ниво на класификация „Секретно“. Според доц. Цвета Маркова, адвокат и бивш председател на ДКСИ, обаче регистърът на класифицираните документи би следвало да е публичен. „Регистърът по чл. 35, тоест на документите, които са класифицирани, няма сам по себе си гриф, тоест дори тази сигнатура би трябвало да е също явна“, каза тя.

ДАНС не поддържа и статистическа информация за броя на разсекретените през 2022 г. документи, поради което не може да предостави и техен списък.

Външно министерство изостава „само“ с 28 години

На фона на тоталното бездействие на службите за сигурност Министерството на външните работи е малко по-напред в процеса на публичност – предало е документацията си в ДА „Архиви“ за периода до 1975 г., макар че това трябва да е сторено за документите до 2003 г. Тоест изостава с 28 години от изискването на закона. Известен бонус е, че ведомството все пак е отворило читалня за граждани, които искат да се запознаят с дипломатическия архив, макар да не е ясно какво точно влиза в него.

„Що се отнася до Министерството на външните работи, има създадена една работна група с тях и там действително има сериозно изоставане в предаването. На практика те са предали документите до 1975 г.“, заяви доц. Михаил Груев.

По-големият проблем е, че външно министерство смята, че дори предаването на архива до 1975 г. е било грешка, защото е в противоречие със Закона за международните договори. Съществуващата нормативна уредба на архивната дейност в България не отчита напълно спецификите на работата с документите от архива на МВнР, казват от ведомството.

„В началото на 2013 г. в Държавна агенция „Архиви“ – Централния държавен архив са предадени документите от архива на МВнР до 1975 г., без да са преминали през научно-техническа обработка, каквото е изискването на чл. 41, ал. 1 от ЗНАФ. Сред тях са и материалите от фондовете на Комисарството по приложение съглашението за примирие в Москва (1944-1946), на Съюзната контролна комисия (1944-1947); документалните материали от Парижката мирна конференция (1946-1947 г.), както и документите на секретариата на Националната комисия за ЮНЕСКО (за годините от 1956 до 1975 г.). Приемането на този тип документи в Централния държавен архив е в нарушаване на разпоредбите на Закона за международните договори, както и на норми от международното право“, твърди външно министерство.

За да се избегнат в бъдеще същите проблеми, в момента се извършва научно-техническа експертиза и се дигитализира целият наличен архивен фонд на МВнР. След приключването на този процес ще бъде възможно последващо предаване на документи в Държавния архив, уверяват от МВнР.

Засекретяват се планини от информация

По данни на Държавната комисия по сигурността на информацията – най-важната институция по въпроса, през 2022 г. в България като държавна или служебна тайна са класифицирани 453 190 документа.

Други 43 457 документа са с премахнато ниво на класификация през същата година. Това значи, че съотношението на разсекретените спрямо засекретените документи е под 10%. И то на фона на обстоятелството, че от няколко години насам по закон декласификацията в България би трябвало да е автоматичен процес. Тоест не се изискват никакви действия на администрацията по премахване на грифовете, както беше в миналото. Така съответният документ би следвало автоматично да стане публичен.

Проблемът е, че гражданите няма как да разберат за това. Министерствата не публикуват списъци на разсекретените документи, защото не са длъжни по закон. След датата на изтичане на грифа започва да тече срок от 1 година, в който документът е достъпен по Закона за достъп до обществена информация. След това, ако няма историческа или друга стойност, се унищожава. Ако пък е определен като ценен и подлежи на постоянно запазване, следва да се предаде в Държавния архив.

Според доц. Цвета Маркова служителите по сигурността на информацията тълкуват превратно въпросната 1 година и изкривяват идеята на закона.

„Една година тя (информацията, б. р.) трябва да е стояла на достъп на обществото, за да може да бъде анализирана, да бъде работено с нея, да бъдат извършвани справки и всичко, каквото е необходимо. Тук се допуска едно погрешно тълкуване и прилагане на закона, което се състои в следното. Изтича срокът на защита, но после в рамките на тази година никой не подозира, че информацията е явна, за да си я поиска.

И чак след като изтече тази 1 година, през която е трябвало всеки, който иска да може да се запознае с нея, веднага се иска, буквално на 1 година и първия ден, унищожаването на информацията. Тоест тя като че ли няма друг живот освен като класифицирана“, коментира бившата шефка на ДКСИ.

Според нея у нас не се унищожават умишлено ценни документи. В същото време е странно, че някои институции продължават да пазят копия на документи, чиито оригинали са унищожени, защото това не им било забранено от закона.