Неграмотността, таз сила нова…*

0 22 147

Нашите властници си падат по ситуационната етика. Преливат от състрадание към чуждото нещастие – само дето някой трябва да ги подсети да го покажат, когато това е нужно. Трябва площадите да се изпълнят с разгневени хора – тогава са готови да се присъединят към „правилната“ линия, ролята на присъединилият се очевидно им допада. Но и в тези случаи пак внимават, защото са наясно, че Гневът на Народа лесно изфирясва, силата му трае от ден до пладне.

Тяхното си е игра, нищо повече. Общо взето, отмерват с чаена лъжичка от състраданието си – наясно са, че не бива да разглезват тълпата с излишна милозливост. Кой ги учи на тия номера, не е ясно, но ги владеят добре. Хората пък знаят със сигурност, че ги лъжат, но приемат играта –

по-добре това, отколкото нищо. Изглежда, и на обикновения народец взе да му харесва ролята на присъединилия се, вече е склонен да се повлече и след доказани идиоти, не е нужно дори да го убеждават – трябва само да му сервират нова порция непознати никаквици и той е готов да ги преглътне.

Народецът вече е приел, че страданието е част от живота му, дори може да се каже, че то е неговото убежище. Ведрите лица у нас са изключение – доколкото може да ги срещне човек в истинската България, те навяват за някаква налудност, за нищо друго. Някой беше казал, че „Чуждото страдание остава опит неопределян, неизносен в разкаяния“.

Неизносен в разкаяния опит! Това автоматично ни подсеща за нашите политици – понеже те по принцип преживяват чуждото страдание, ако изобщо това се случва, театрално, външно, епидермално, някакво немощно хоботче се опитва да надраска нещо по дебелата им кожа.

Какви права върху нас получава чуждото страдание, е нещо, върху което не бива да размишляваме, за да не се омъчним отново: на колко народа се делим, всъщност, за кого страданието е убежище и пр.

Между другото, премиерът Денков тия дни изтърси, че НАТО било нашето „бомбоубежище“. Горещините са наистина нетърпими, та всичко може да се каже – надявам се поне за Денков да се погрижи НАТО, когато завалят бомбите. И Денков започва да се държи като Бродяга в политиката.

Разбира се, състраданието е закъснялата мярка – ако става дума за политиците. Съчувствието към Дебора от Стара Загора – истинско или показно – отмести почти изцяло вниманието от един важен въпрос: коя е причината за съществуването на хора като нейния „палач“ и кой има правото да бъде техен съдник.

В една страна, в която дискотеката е катедралата на младите, те имат все по-съмнителни взаимоотношения с училището. Респектът към образованието е почти заличен, всяка свободно циркулираща мома вече задължително разполага с диплома на икономист или експерт по комуникации. Повечето от университетите изобщо не придирят на кого и как връчват дипломите си. Те са се превърнали в част от макиажа на тия дами, въпреки че изобщо не могат да прикрият факта, че те са си останали неандерталки.

Въпросните моми поне имат и други умения – ами тълпите, които всяка година училищата изхвърлят на пътя с етикета „функционално неграмотни“ – с тях какво се случва? Не всички, разбира се, посягат към макетното ножче – но по какъв друг начин начесват нащърбеното си его? На какво друго ги е научило училището – освен да го мразят, да мразят образованите леваци. Тия никога няма да дочакат подходящия си учител – ако използваме будисткият лаф, че когато ученикът е готов, ще се появи и учителят.

Година след година научаваме, че близо половината от завършилите средно образование са функционално неграмотни – крием този факт като срамна болест и накрая ще си го получим, разбира се.

С такива деца битката е загубена още в училището, те излизат от там с дъха на училищната съблекалня, с нищо друго. Сетне обаче някак трябва да преработят комплексите си – и много често това ги отпраща в обятията на Злото.

Трябва да преглътнем срама, че в наши дни, извън всички други беди, които ни сполетяха, се разпадна и вярата в училището. Денков би трябвало, като учен човек, да каже, че нашето бомбоубежище е училището – но не го казва, заплеснал се е по НАТО, да се надяваме, че ентусиазмът му не е ситуационен. Той беше министър на образованието в служебните кабинети на Радев, би трябвало да е осъзнал фиаското с функционалната неграмотност – но се задоволява да повтаря всеизвестни и съвършено непродуктивни неща: промяна на учебните програми, по-достъпни учебници и пр.

Очевидно е, образователната ни система е напълно съкрушена – сякаш нарочно, за да произвежда младежи, удобни за измамите на Настоящето.  Но ние не преставаме да се хвалим с поредните победители от поредната математическа олимпиада – те трябва да прикрият общата, агресивната безталантност на поколенията от годините на Прехода. Тази истина ни я поднесе, през 2019 година, най-авторитетното международно изследване на грамотността PISA: 47% от българските десетокласници нямат елементарни четивни умения, 44% са под критичния минимум знания и умения по математика, 47% са с драстични пропуски в подготовката по природни науки. Тия данни ни изправят пред една орда от функционално неграмотни млади хора. Функционално Неграмотни!

Реклама

От PISA ни подсказват, че предстои да бъдем затрупани от развалини, от човешки развалини.

Когато толкова много от учениците в една система са функционално неграмотни, това означава само едно: образованието постепенно и невидимо Обезумява. Това е война срещу самите устои на Разума.

А едно скорошно проучване на БАН (Института по социология и Института по философия) сякаш иска да ни подсети, че всички сме се побъркали: едва 20 процента от младите българи не приемали да се забогатява с мошеничество!? Кирчо Шарлатанинът ли е техния герой? И, по дяволите, няма ли някакъв по-почтен начин да се стопим и изчезнем нанякъде?

Тази катастрофа обаче никак не трогва нашите политгадатели – или „гадачи“, както би ги нарекъл Симеон. Те си остават взрени в разправиите на незначителни хора, които искат да минават за някакъв политически елит, това ги интересува, а не ордите от функционални неграмотници, които скоро ще заличат всичко.

Не по-малко осъдително е и заплесването на някои медии по „младите“ в политиката, независимо, че те се оказаха съвършено негодни. Това си беше ясно от самото начало, но медиите не искаха да преглътнат и това фиаско. Предпочитаха да се заплесват по провинциалните си комплекси от „харвардските“ курсанти. Наричаха „паднали ангели“ някакви мадами от Кирчовата чета и се възторгваха от тях, дори след срамното им фиаско.

Неграмотност, съчетана със зависимости – това се отнася за немалка част от днешните млади.

30% от тях до 30-годишната си възраст все още живеят при родителите си и зависят от тях. Те мразят миналото на родителите си, смятат ги за неуспели хора, прехвърлят собствените си неудачи върху тях – и така се освобождават, поне мислят, че се освобождават. Те си дават обаче сметка, че изглеждат като неудачници, непоправими при това, в очите на своите Дулсинеи. От това прозрение до макетното ножче е само една крачка, не повече.

Телевизиите сякаш не са наясно с всичко това – те очакват поредния си пир с поредната Дебора. А дотогава подхранват комплексите на „палачите“ с предавания като „Ергенът“ – от които става ясно, че всички жени са курветини, а някои от тях не са и с целия си.

Мразят „Ергена“ – и си го изкарват от Дебора.

А той си е и за убиване – толкова е напарфюмиран с евтин бръснарски одеколон.

И нашата никак не е лесна: с това училище, превзето от бъдещи несретници – и главно заради фантазните ни очаквания от младите пришълци. Без изобщо да са наясно с реалните им възможности, медиите ги прехвалиха като „Образовани, възпитани, независими“. Колко нелепо звучи това днес, след като кирчовци взеха на абордаж държавата като същински сомалийски пирати. И тяхната функционална непригодност бързо лъсна. И едните, и другите – и тези, които предадоха училището, и другите, които превзеха държавата – са от най-лошия вид аутсайдери.

Защото се скитат извън всякакъв контекст. Те дори не разбират, какво означава това. Непрекъснато ни натрапват, че липсват авторитети.

Опитват се да запълнят тази празнина със себе си. Разпадът се превръща в гротеска. Каква следва ли? Пустош – просто чакат Разумът окончателно да си отиде.

* Заглавието е перифраза на строфата „Книжовността, таз сила нова…” от „Върви, народе възродени” – химна на Стоян Михайловски за възхвала на родната просвета

КЕВОРК КЕВОРКЯН, специално за „Уикенд”

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.