32 тона! Как Бай Тошо подари златото ни на Москва

„На онези хитреци в София им се ще да седнат на нашата трапеза”, отбелязва с голяма доза жлъч през септември 1962 г. съветският лидер Никита Хрушчов. Месец по-рано по време на визитата си в Москва Тодор Живков излага пред приемника на Сталин идеята си за присъединяване на България към СССР като 16-та съветска република.

Три години по-рано режимът в София е във фалит, а Тато решава да решава да хариже на Москва златния резерв на България, с което всъщност започва нечувано национално предателство. Това разкриват секретни документи от архива на Министерския съвет и на Комисията по досиетата, които „Уикенд” осветява за първи път.

Върхушката в СССР потрива ръце и буквално задига златния ни резерв. До 1944 г. той е натрупан чрез емисии на монетарно и покупка на немонетарно злато. Този резерв никога не е бил ползван преди 9 септември. Дори след националните катастрофи през 1913 г. и 1918 г. тогавашните управници не са посмели да посегнат на резерва. С три отделни операции – през 1959, 1960 и 1964 г. 31 880 кг злато са предадени на СССР от тогавашния първи секретар на ЦК на БКП Тодор Живков и от председателя на Министерския съвет Антон Югов. Сред изнесеното тогава злато са били и отсечените през 1912 г. 5000 броя златни столевови монети с лика на цар Фердинанд.

През септември 1958 г. по предложение на министъра на финансите Кирил Лазаров с постановление на МС „За евакуацията на ценностите на Българската народна банка и строеж на запасен трезор” с № 187/06.09.1958 г., е решено 24 000 кг злато и монети от резерва на БНБ да бъдат пренесени за съхранение в „Госбанк” – Москва.

Мотивът е скандален. Според заключението на специалисти от тогавашното МВР за сградата на Централното управление на БНБ, „тя не може да издържи пряко попадение на фугасна авиобомба от 250 кг, а така също и срещу ударна вълна на въздушен атомен взрив близо до сградата”.

Това гласи Доклад от министъра на финансите и държавния контрол Кирил Лазаров до председателя на Министерския съвет Антон Югов за евакуацията на ценностите на БНБ и строеж на запасен трезор от 28 август 1958 г.

Шокиращият текст се съдържа в „Сборник документи“ – том V на БНБ. През ноември 1958 г. БНБ и съветската държавна централна банка – „Госбанк”, подписват споразумение за съхраняване на златото. Евакуацията става с влак от София до съветския граничен пункт Унгени, където то е предадено на представителите на съветската банка. Операцията е извършена от 7 до 20 февруари 1959 г., като БНБ плаща на „Госбанк” и на съветския застраховател „Ингосстрах” за съхраняването и застраховането на кюлчета, които са оценени на 23 млн. долара. Така в съветските трезори попадат приблизително 21 847 кг българско злато.

„Госбанк” съобщава за приключването на операцията. По това време правителството на НРБ изпада в тежко финансово състояние, тъй като първият секретар на ЦК на КПСС Никита Хрушчов не разрешава отпускането на нови кредити за България, както и разсрочването на старите й задължения към съветските „Ойробанк” в Париж и „Москоу народный банк” в Лондон.

На 1 април 1960 г. финансовият министър Кирил Лазаров докладва на Политбюро на ЦК на БКП, че България не може да изпълнява задълженията си към чуждестранните кредитори и предлага златото в „Госбанк” да бъде продадено, а с валутата да бъдат погасени дълговете на страната.

Златните кюлчета били рафинирани в Новосибирск и продадени на четири партиди на борсите в Цюрих и Лондон по цени 35,1-35,12 долара за тройунция. С получените 22 738 255 долара са погасени задълженията на БНБ към съветските банки в Париж и Лондон.

През 1964 г. Българската външнотърговска банка прави поредна операция. Тя залага в „Москоу народный банк” Лондон 5 849 кг българско злато. То набързо е продадено, за да се покрият българските дългове. Само за една петилетка – от 1959 до 1964 г., от България са изнесени 31 880 кг злато.

Първият фалит на диктатурата е в края на 50-те години на миналия век. Икономическото състояние на НРБ е плачевно. Трябва да се плащат кредите, отпуснати от Москва, за изграждането на допотопна тежка индустрия по сталински образец. Има обаче и една скрита причина. Най-големият износ тогава е за Съветския съюз – основно електроника, машиностроене и приборостроене.

Само че той е на принципа доларите в преводни рубли, като последните са имагинерна парична единица, съществуваща само в разчетите и балансите. Година преди Десети ноември – за цялата 1988 г., електрониката има близо 60 млн. долара валутни приходи.

В същото време валутните разходи са внушителни – около 180 млн. долара или три пъти повече. Всъщност излиза, че бедна България е харизала 120 млн. долара косвено на СССР, който е внасял българска електроника на силно занижени цени, а страната ни е закупувала компонентите в щатска валута от Запада.

Една от причините за фиаското на българската икономика е именно пълната ѝ зависимост от СССР. Москва купува българските храни, тютюн и рудни концентрати два и половина пъти по-евтино в сравнение с цените, които налага при вноса на съветски нефт, става ясно от разискванията на пленума през 1963 г. „Нефтохим” – Бургас приема на 4 август 1963 г. първата партида съветски нефт, а на 2 септември е получен и първият български бензин. Още през същата 1963 г. страната ни започва да търси варианти за доставка на по-евтин нефт, защото съветският е по-скъп от този на международния пазар.

Блъф е, че сме печелили милиарди от реекспорта на нефт от СССР. През 1963-1964 г. алжирското черно злато например се продава за 15 долара на тон, с доставката до Бургас достига 17,6 долара. Документ от поверителния архив на „Нефтохим” сочи, че международната цена е $ 18 за тон, а Съветският съюз ни продава нефта по $ 23,6 за тон.

Тодор Живков много тънко играе на струната на интеграцията със СССР, която гали ухото на съветските лидери. Доскорошни сателити като Китай, Албания и Румъния вече късат пъпната връв с Кремъл. Първоначално Хрушчов одобрява самоинициативата на Живков и повдига само един въпрос – дали сливането ще стане под формата на федерация или конфедерация.

Тази реакция окрилява Тато и приближените му. Специално свиканият разширен пленум на ЦК на БКП на 4 декември 1963 г. решава НРБ да поеме курс към пълен отказ от формалния си национален суверенитет и поставя като крайна цел сливането със СССР. Участниците настояват, че дори няма нужда от референдум.

„Пленумът оценява като забележителна проява на патриотизъм и интернационализъм инициативата на другаря Тодор Живков да се издигне на качествено нова степен братската дружба и всестранното сътрудничество между нашата страна и Съветския съюз и да се създадат предпоставки за пълно обединяване на двете наши братски страни“, пише в крайното решение. То е прието единодушно и с бурни овации от всичките близо 200 членове и кандидат-членове на ЦК на БКП. Предателство е без аналог в световната история, смятат изследователи.

Впоследствие обаче Хрушчов се отказва от идеята. Наясно е, че след сливането СССР ще трябва да поеме и изплащането на българските следвоенни репарации към Гърция и Югославия. Така в крайна сметка София и Москва решават на първо време да засекретят подготвяното обединение.

Хрушчов смята, че въпросът не е в това дали българският народ би загубил своя национален суверенитет. Стратезите в Кремъл го съветват, че при евентуално сливане СССР би се лишил от един глас в международните организации, защото след 1955 г. България е член на ООН и всичките й структурни поделение. В същото време срещу Хрушчов зрее недоволство сред най-близкото му обкръжение. Кулминацията му е през октомври 1964 г., когато той е свален от власт с вътрешнопартиен преврат. Живков се снишава, както по време на перестройката на Михаил Горбачов, и изчаква да види настроенията в новото ръководство на СССР и КПСС.

1963 г. дава само началото на поредица от опити българската независимост и суверенитет да бъдат поднесени на тепсия на Москва. Те са свързани с желанието на Живков и цялото ръководство на БКП да бетонират властта на партията и на династията.

Тато е наясно, че компартиите на съюзните републики остават автономни под крилото на КПСС и така се вижда властелин до живот. Решението му да станем 16-а съветска република, или Задунайка – отвъд Дунава, е изключително тежко престъпление дори според текстовете на Наказателния кодекс на НРБ. То не само остава ненаказано, но дори не е разследвано от прокуратурата след 1989 г.

Правешкият диктор се плаши от фиаското на своето управление и иска пълна двустранна интеграция, която да завърши със сливане с СССР. За да избегне банкрути и запази властта си под мотото „В дух на любов и преданост към СССР”, Живков прави втори опит да включи България в състава на СССР.

Той е лансиран по време на проведения през юли 1973 г. пленум на БКП. На него е обсъден документ от 20 страници, който описва какво цели София с подновяването на плана към Москва за поглъщане на НРБ. Офертата дори не е консултирана с тогавашния генерален секретар на ЦК на КПСС Леонид Брежнев.

За историците най-интересна е петата глава в документа – как БКП трябва да възпитава народа с оглед на предстоящото му включване в редовете на изграждащата се единна съветска нация. Там се посочва, че владеенето на руски език става вече задължително за гражданите на НРБ.

Превъзпитанието им трябва да протича в „дух на любов и преданост към СССР и в синовна признателност и вярност към съветския народ“, пише в строго секретната стратегия от лятото на 1973 г. „Съдържанието на този документ е толкова скандално, че се налага дори шофьорите и секретарките на партийните велможи да подписват специални декларации, че няма да разгласят дочутото по време на разискванията“, посочва преди години историкът от Нов български университет Лъчезар Стоянов.

За първи път завесата повдига историкът проф. Драгомир Драганов в края на 1989 г. във в. „Народна култура“. Заглавието на статията му е „Как за малко щеше да ни няма“. Проф. Ангел Веков от Института по история на БКП към ЦК на партията детайлно изследва архивите и дава гласност на част от тях.

„България е щяла да загуби не само суверенитета си, но и своя облик като нация”, посочва той. Икономическата реализация на пъкления план върви с пълна пара и е поверена на член-кореспондента проф. Иван Илиев, по това време заместник председател на Министерския съвет и шеф на Държавния комитет по планиране. Илиев, който е бивш ректор на ВИИ „Карл Маркс”, е привлякъл в екипа и двама професори.

Опитите на Живков и БКП за присъединяване на България към СССР продължават поне още 5 години след 1973 г., но за наша радост с пълно фиаско. Последният е от август 1978 г. в Крим на срещата между Брежнев и източноевропейските комунистически лидери, когато Тато открито настоява България да бъде третирана от Москва като обикновена съветска република.

Проф. Илиев води подготовката за присъединяването на България към СССР като 16-та република

Член-кореспондент проф. Иван Илиев е роден в с. Орешец, Видинска област, на 24.01.1925 г. Висше образование е завършил във Финансово-икономическия институт в Ленинград, Русия, през 1952 г., специалност „Икономика на промишлеността“. Прави шеметна кариера във ВИИ „Карл Маркс“ и във властта – от съветник на председателите на МС Антон Югов и Гриша Филипов  до помощник на Тодор Живков. През 1960 г. е избран за доцент, а през 1968 г. – за професор. Два пъти е бил зам. министър – на труда и социалните грижи и на народната просвета. Издига се до зам.-председател на Министерски съвет и шеф на Държавния комитет по планиране (ДКП). Избран е за ректор на ВИИ „Карл Маркс”.

Именно той ръководи цялата оперативна дейност по подготовката на присъединяването на България към СССР като 16-та република. Документите от секретното деловодство на ДКП са стотици. Всички най-важни разговори и договорки се водят и подписват от Илиев. Докладите му директно отиват на бюрата на Тодор Живков и Гриша Филипов. Професорът е сред тримата големи, посветени в тази тайна.

Помощниците са от РУМНО и ДС

Проф. Иван Илиев е привлякъл в изработката на тайните планове за превръщането ни в 16-та съветска република двама колеги от ВИИ „Карл Маркс”. Само че има една малка подробност – Стоядин Савов и Лалю Радулов са свързани с военното разузнаване – РУМНО, и с ДС. Радулов е зам.-ректор, когато Илиев оглавява ВИИ.

„Уикенд” откри секретна Заповед № 249 от 11.05.1982 г. на министъра на вътрешните работи на НРБ – награждаване с медал „За заслуги за сигурността и обществения ред”. В документа, пазен в архива на Комисията по досиетата, пише: „За проявено високо гражданско, патриотично и партийно съзнание и за оказана многократна, честна и безкористна помощ на Първо главно управление (ПГУ) – ДС при провеждане на агентурно-оперативни и активни мероприятия на територията на НРБ и зад граница, награждавам професор д-р Стоядин Савов – зам.-директор на Института по международни отношения и социалистическа интеграция – София, с медал „За заслуги за сигурността и обществения ред”.

В средата на 60-те години на миналия век Савов е бил привлечен и за секретен сътрудник от РУМНО. Изпратен е от военното разузнаване от 01.12.1966 г. до 31.05.1967 г. в Неапол в Института за изследване на икономиката.

Проф. Лалю Радулов пък е назначен за ОРОН (оперативен работник на обществени начала) към ПГУ-ДС със заповед № 31 от 9.12.1976 г., с псевдоним Романов. Той е първи ректор след преобразуването на ВИИ „Карл Маркс“ в УНСС, а 3 години преди това ректор на учебното заведение е проф. Савов.