Вежди пред „мисирките” с микрофони: Малко съм насосан!

С известно закъснение (или с пророческо подранение?) научавам, че г-н Рашидов, скулптор и понякога министър на културата, е открил или пък ще открие новото ни Народно събрание. Имам прекрасни спомени и впечатления от този забележително интересен човек.

Така например той изпълни един мой личен идеал, когато фрасна полицай в лицето. Браво, майсторе!

Пак Рашидов, Бог здраве да му дава и да укрепи велемощния му чер дроб, си призна чистосърдечно, че е „малко насосан“ след едни успешни за ГЕРБ избори и с този верен аргумент отклони въпросите на мисирките.

Оттам може би любимата ми историйка с него е как една заран ставам и главната редакторка на любимия „Площад Славейков“ ми праща една пидиефка с молба да преведа страница от френски.

Превеждам текста, редакторката учтиво пита дали съм сигурен в превода, а аз отговарям, че да, разбира се, сигурен съм.

Дамата се подсмихва, казва мерси и след малко излиза съобщение, че не, Лувърът в Париж всъщност няма да изложи получените произведения от господина Рашидова, защото по принцип не излага работи, създадени след, примерно, 1848 г. А после срещам един приятел, който ходи по артистично-бохемските среди и се хили насреща ми:

– Маноле-е-е-е, каква я свърши ти, братко!

– Каква бе, бричед? – питам аз, наивен като млада пастирка.

– Ми ти го съсипа Веждичката, бе!

– Е, как, той е такъв един уважаван наш скулптор, как може младо-зелено поетче като мен да го съсипе…

– Ми той цяла вечер черпава всичките си приятели и околните компании, задето му приемат работите в Лувъра, а ти – ти, копеле, да вземеш да преведеш писмото на лувърскио директор и там да вземе да пише, че всъщност нищо веждичесто няма да се експонира! Как не тъй срам, бе! Стария човек така да прецакаш ти!

Помня, че тогава изпитах нещо, близко до злорадството, защото и тогава, а и днес ми е жал за съсипаното Ларго на римска Сердика.

О, господарю, божествени, щастливи, благочестиви и непобедими Константине Августе, и вие, свещени сенки, лари, пенати и други свидни духове на родното огнище – отмъстени сте чрез клавиатурата на бай ви Манолча от Глишевото коляно.

Ей това му е всичката работа на Веждѝчката – човека, открил или може би тепърва откриващ сегашното ни Народно събрание, колелото, огъня и топлата вода…

А бяха времена, когато законодателната камара на клетата Република се откриваше от далеч по-стилни господа, като например Коста Цонев.

Фейсбук пост на протестъра-поет Манол Глишев