ПРЕГРЯВАНЕ: Сменяме името на храм-паметника „Св. Александър Невски”, бил „кремълски“ светец?

Златните кубета са ми скъпи, но не че са златни. Като хорист имах щастието през 1990 г. да съпровождам с хор „Гусла” маестро Борис Христов във величавото му изпълнение на „Многая лета”… Но не за това искам да говоря – а за преобладаващите руски наименования на знакови места в столицата на България.

На Благовещение се запътих към храма да се помоля на Богородица. Имах време и реших да се поразходя. Тръгнах от „Левски” (бивш бул. „Толбухин”, тук съм роден), минах през „Паренсов” и „Венелин”,  излязох на „Гурко”, после на „Граф Игнатиев” и „Аксаков”, стигнах до „Дондуков”, завих надясно и се изправих пред кубетата.

И те са с руско име. След „кремълския си маршрут” се запитах за пореден път – в София ли се намирам или в Москва? Не, нещо не ми е пълно – нямам си „Арбат”, „Малая Набережная”, „Садовое кольцо”…

Въпросното руско „изобилие” винаги ме е смущавало, но с годините някак свикнах. Стари имена, заварени, петрифицирани. На мнозина даже не им прави впечатление.

Но днес ми е по-особено – изкаран съм от равновесие. Двойната ми освободителка ме обяви официално за „враг”. Само задето възроптах на „специалната й операция” и помогнах на украинците. Това ми роди „хаос на чувствата” – както казваше Цвайг – създаде ми дилемата „чужд светец или наши”.

Хрониките

Храмът е издигнат с народна лепта за благодарност към освободителката Русия, която – това никой не го оспорва – помага за строежа. Император Николай II изпраща 5000 златни рубли. Камбаните са излети в Москва.

Проектът е на арх. Померанцев, иконописите – на големия Васнецов и на професорите Перминов, Корин, Судоковский, Мясоедов. За венец храмът е кръстен „Свети Александър Невски” – на името на „многодостойния владетел и воин”, борец за християнството и спасител на Русия. Открит е  тържествено, дори отказът на императора да пристигне за освещаването не помрачава радостта…

Дотук с историята. Днес, след столетие, храмът продължава да ни бъде светиня.

Доби патриаршески статут, през него минават националните ни свещенодействия. Всичко дотук е свято и богоугодно, но… в съзнанието ми не отмира въпросът който повдигнах по-горе – трябва ли храмът да е с чуждоземно име, макар на Големия брат?

Обявената от Кремъл „враждебност” върна в паметта ми „спомени тежки”. През Първата световна война сме в противникови лагери – Тристранен пакт и Антанта.

Войната се изостря, достига до нас и през есента на 1915 г. руски кораби и самолети бомбардират Варна. Това скарва русофилите с русофобите, вторите вземат връх и княз Фердинанд е принуден с указ да преименува храма на „Св. св. Кирил и Методий”. Иван Вазов, страстен поклоник на Русия, е разочарован и се обръща към братушките така:

Вий някога знаме Христово развяхте

за благо човешко

строшихте ни игото тежко,

а днеска ни носите ново!”

Българското име просъществува много кратко – едва 5 години, след които известният с руски сантименти Синод  връща  руското название.

Родолюбието

През годините вървяха  много предложения в полза на родното име. Инициатори бяха Петко Бочаров и Горан Благоев, по-късно депутатът Петър Славов и група интелектуалци, имаше и подписки. Но стигаше всичко това до „принципала” Синод и руските васали в  парламента, където погиваше без знак и без след.

Историци изразяват резерви към „святостта” на Александър Невски”, някои дори го кръщават „светец менте”. Заслужил е той за Русия – воювал е с Тевтонския орден, с монголи и други нашественици – но това са руски работи и то повече военни, отколкото верски.

Вярно, борил се е за християнството – но мигар нашите свети братя Кирил и Методий не са се борили? Бих казал – много, много повече. Ако се позоваваме на святост – тя е повече българска.

Това че днес сме кръстени „враждебни” не бива да ни смущава. Свикнали сме, тъй като сме били такива още два (!) пъти – факт, който  социсториците криеха ревниво и в учебниците нямаше нито дума. Точно в деня на хитлеровото нападение на СССР – 22 юни 1941 г., съветски бомбардировачи хвърлят бомби над Добрич (три месеца преди това влизаме в Тристранния пакт като съюзник на Германия).

През 1942 г. атаките се повтарят – съветски самолети бомбардират Русе, Стара Загора, Казанлък и Горна Оряховица. Да завърша с  „миролюбивото” навлизане на Трети украински фронт…

Реинкарнацията

Депутати от „Демократична България” замислят да внесат в парламента предложение за връщане старото име на храма (има вариант той да бъде назован „Св. Цар Борис Първи”). За всичко това е точно днес времето. Не бива още да се кълнем в любов на държава, за която сме повече враг, отколкото приятел. Намирисва малко на Стокхолмски синдром…

Наистина, не може да обичаме насилника си. На този въпрос има три отговора. Първият: обичта към Русия е с нищо нерушима. Вторият: заплаща се. И третият: има страх от поредно бомбардиране. За последното нека бъдем сигурни, че ако недай боже конфликтът се разрасне, руските ракети ще полетят и към нас. Братушките няма да се сещат, че в България някой някога ги е поддържал. Такива са си те…

Препятствието

„Реинкарнацията” може да се изпълни при едно важно условия – да бъде преодоляна съпротивата, наречена Синод. Той е, както се казва – принципалът (през 2014 г. кабинетът „Близнашки” предостави храма на Българската патрирашия). Но в случая се явява важен контрадовод – храмът е паметник на културата с общонационално значение и че в морално-етичната част светите отци нямат думата.

Ако все пак се запънат, което ще бъде сигурно, парламентът има свои инструменти, наречени Закони. Срещу които дори Господ Саваот, в това число и командирът руски патриарх Кирил (също „воин” като Александър Невски) нямат оръжие.

Не ми бе писано да се успокоя. Прибрах се, пуснах радиото и чук реклама на фирма „Ворошилов”.

Бре, има ли още такива? Да, има. Явно не докарахме нещата докрая. По едно време се съпикясахме и махнахме от столицата площад „Ленин”, „Толбухин” и „Бирюзов” – но има още. Нека приключим първо със съветските имена, за руските трябва да мислим – с извинение – „на парче”.