Take a fresh look at your lifestyle.

Железен! Генерал Мутафчийски спи по 4 часа на ден! Началникът на националният щаб за борба с коронавируса е бил на мисии в Косово, Ирак и Афганистан

0 11 868

Повечето хирурзи имат един основен проблем – лишени са от всякаква чувствителност. Или поне така твърдят любителите на холивудски продукции, в които вещ лекар хладнокръвно „изкормва“ нечии вътрешности. Генерал-майор проф. д-р Венцислав Мутафчийски обаче е далеч от клишетата. За него пациентите не са „консервни кутии“, а хора с неповторими емоции и лични проблеми. Ето защо, когато не е в операционната, той води дълги разговори с болните и техните близки, пише Уикенд.

Въпреки че притежава осанката и манталитета на потомствен лекар, директорът на Военномедицинска академия и началник на Националния щаб за борба с коронавируса проф. Мутафчийски е първият медик във фамилията си. И може би ще е последният, тъй като синовете му категорично отказали да тръгнат по неговия път. Може би защото са изстрадали с неговата постоянна липса у дома.
Чернодробният хирург никога не е рамкирал работното си време. Винаги се е изненадвал от това, как някои негови колеги идват в болницата в 7 ч. сутринта и я напускат точно в 14 ч.

„Аз ставам всяка сутрин в 4 ч сутринта. Обичам да пия кафе, да пуша и да си подреждам задачите за деня в главата“, признава професорът във военна униформа, когото през последните седмици виждаме на малкият екран по 4-5 пъти дневно.


За края на работния си ден твърди, че е тогава, когато се увери, че пациентите му в Клиниката по жлъчно-чернодробна и панкреатична хирургия се чувстват добре и че всички административни задачи са изпълнени. От края на февруари, когато беше сформиран Националния щаб за борба с опасния китайски вирус, рядко спи повече от 4 часа – най-вече заради среднощните заседания в Министерски съвет и ранните сутрешни пресконференции.
Не си спомня точно кога у него се е зародило желанието да кандидатства медицина. По всяка вероятност това се е случило на около 5-годишна възраст, когато си счупил ръката при падане от висока ограда. „Гипсираха я, но малко по-късно паднах от едно магаре и я счупих отново, този път заедно с гипса“, усмихва се професорът. Споделя, че въпреки болката, която травматолозите му причинили, докато намествали фрактурата, той останал силно впечатлен от атмосферата в болницата. Както и от респекта, който докторите вдъхвали у пациентите си и у останалия медицински персонал.


Като дете страдал от анемия и се наложило да му бият мускулни инжекции с витамин В12.

Те са доста болезнени. Но дори това не пречупило интереса му към лекарската професия. В известен смисъл преживяването дори го амбицирало – получил някакъв неосъзнат тласък към медицината. „По-късно, може би в осми клас, съвсем целенасочено и вече напълно осъзнато реших, че това ще е моята професия. Спомням си даже, че в девети клас бях категоричен, че ще съм хирург“, разказва още професорът.


Кандидатствал в Медицинската академия в София и го приели веднага. Преди да седне на студентската скамейка обаче, трябвало да отбие военната си служба.

„Имах щастието да служа като радист във Военновъздушните сили. Но тъй като вече бях приет да уча медицина, всички се обръщаха към мен с „докторе“. Беше забавно, защото аз все още не бях лекар“, смее се проф. Мутафчийски. Признава, че военната служба не го отвратила. Напротив – той бил толкова впечатлен от армията, че му се приискало никога да не сваля военна униформа.


Още с влизането си в Медицинска академия заявил, че ще става хирург. „Другите специалности не ме вълнуваха много“, спомня си проф. Мутафчийски. Миг по-късно обаче се сеща, че за кратко се е увличал по психиатрията. Вярвал, че човек не е „консервна кутия“, която отваряш и затваряш. За него пациентите имат душа и той се зарекъл да стане не просто добър хирург, а специалист, който разбира, съчувства и умее да успокоява болните хора. Ето защо посещавал няколко години кръжок по психиатрия в академията и положил сериозни усилия както за разучаване на анатомията, така и за опознаване на човешката душа.


Преди да започне образованието си обаче, подписал договор с военните и станал техен стипендиант. „Парите не бяха водещ мотив, но определено бяха добре дошли, тъй като родителите ми бяха обикновени хора със скромни възможности. Освен това работата ми за военните беше възможност да работя в най-добрата болница в България след дипломирането си. В армията има ясна перспектива за кариерно развитие, така че пътят ми изглеждаше някак предначертан. Или поне така си мислех в онези години“, споделя чернодробният хирург.


Тъй като бил военен стипендиант, се дипломирал с чин младши лейтенант и веднага започнал работа в Клиниката по обща хирургия във ВМА. Година-две по-късно печели място за ординатор и отива да работи във Военната болница в Бургас. Но като всеки млад лекар, и той мечтае за по-добро развитие, затова бил решен да се върне в столицата. „В Бургас имах изключителен шеф – д-р Алексиев, който се отнасяше бащински към мен и ме подкрепяше във всичко. Синовете ми, които са близнаци, по това време бяха на около година и два-три месеца. Периодът беше доста тежък – от една страна си в началото на кариерата си, а от друга в началото на бащинството“, спомня си още професорът.


След едногодишно пребиваване в черноморската болница печели поредния конкурс в живота си и се връща във ВМА, където получава и специалност по обща хирургия. Работи в Клиниката по спешна хирургия две-три години, като малко по-късно го назначават и за началник на сектора. „Това беше част от някакъв експеримент на бившия шеф на ВМА и не продължи дълго“, уточнява проф. Мутафчийски. Въпреки че спешността е добра школа за всеки млад лекар, той се премества в Клиниката по коремна хирургия, а след сформирането на сектора по жлъчно-чернодробна и панкреатична хирургия се присъединява към екипа на доц. Никола Владов.
„Много впечатляващо за публиката е да кажеш, че си сърдечносъдов хирург и държиш нечие сърце в ръцете си. Но моето мнение е, че това е хирургия без особено творчество, там има основно четири-пет вида операции, които изискват преди всичко технически умения. Според мен Царицата на хирургията е коремната, и по-специално жлъчно-чернодробната и панкреатичната хирургия. Една чернодробна трансплантация например не е по-малко скъпа от която и да е сърдечна операция. При това нашите пациенти също имат своите клинични изисквания по време на следоперативното възстановяване“, мотивира избора си хирургът.


От дистанцията на времето проф. Мутафчийски признава, че е имал късмета винаги да попада на удивителни началници учители. „Опитвам се да съм като тях и да се реплицирам професионално, т.е. да помагам на младите колеги, за да мога, когато се обърна назад, да кажа: „Ей този хирург аз съм го научил на това и онова“. В същото време виждам как някои колеги се държат агресивно или просто неглижират новите лекари, което е много погрешно. Истинският специалист е този, който успее да остави добри хирурзи след себе си“, твърди директорът на ВМА.


В медицината никога 2 плюс 2 не е 4, т.е. и най-перфектната операция може да завърши фатално. „Никой не може да избяга от статистиката. Щом има данни, че на еди-колко си операции се появява някакво усложнение и пациентът умира, то няма хирург, който да е пощаден от това. Някои колеги казват: „Ама аз не съм имал такъв случай“. Не е имал, защото не е натрупал критичния минимум от брой операции, за да ти се случи, а не защото си прекалено добър“, разкрива част от тънкостите на професията хирургът. Според него никой не може да избегне онзи момент, в който умира пациент. Въпросите, съмнението и чувството за вина в подобен момент може да смаже всеки, който е неподготвен за сблъсъка със смъртта и трагедията на близките.


Но ако всичко дотук в живота на проф. Мутафчийски ви напомня на медицински телевизионен сериал, то не бързайте да сменяте канала. Коремният хирург е сред онези медици, които са се сблъскали челно и с ужаса на военните действия – първо по време на кризата в Косово, а след това и при налагането на демократичен ред в Ирак и Афганистан.

Кадър от мисията в Афганистан

Усещането да спасяваш хора при военнополеви условия, докато някъде в далечината се чува картечен огън, е много по-различно от това да правиш чернодробна трансплантация в модерно оборудвана операционна зала в центъра на София. За коремния хирург обаче предизвикателствата и отговорностите и в двата случая са еднакво големи.
Първата му военна мисия продължава само един месец. „По време на косовската криза Македония беше залята от бежанци. Тогава аз заминах като хирург във военнополеви лагер в Радуша. Военномедицинската част трябваше да осигури обслужването на голям контингент от цивилни граждани, които бяха поставени в необичайни за тях условия“, продължава да се рови в спомените си професорът.


Разкрива, че условията в лагера не били никак добри. На медицинските специалисти се налагало да спят на земята, а поради липсата на достатъчно топли завивки повечето от тях измръзвали през нощта. През деня положението не било по-розово – брезентовите палатки се нагрявали от  слънцето и вътре не се дишало. Но не това притеснявало лекаря. „Най-тежко изживях внезапната смърт на един 24-годишен младеж с порок на сърцето. Не можахме да направим абсолютно нищо за него. Прости си замина. Това бе голям шок за мен“, спомня си проф. Мутафчийски.


Следващата му мисия е по време на атентата срещу българския контингент в Кербала. Тогава д-р Мутафчийски заминал за Ирак в екип с още двама лекари и една реанимационна сестра. Мисията се изразява в медицинска евакуация на пострадалите войници. „Нашата роля най-общо се състоеше в това да оценим степента на спешност на пострадалите и да решим кой от тях може да бъде транспортиран до България и кой трябва да бъде пренасочен към друга болница на НАТО“, пояснява хирургът.
На него се пада отговорната задача да вземе решение за хирургичните случаи. Както и да превежда по време на прегледите, защото повечето войници нямали добри познания по английски език. „Когато пристигнахме, се оказа, че ранените са пръснати в няколко болници. Част от тях бяха настанени в Багдад, а други – в Кербала“, спомня си проф. Мутафчийски. Тогава екипът на ВМА евакуирал по спешност над 26 души.


„НАТО има стандарти, които всяка болница трябва да изпълнява. В този смисъл няма значение в кое лечебно заведение си – дали си в Гърция, в Испания или в САЩ. Организацията на работа е еднаква, както и материалната база. Нивото навсякъде е много високо“, споделя преживяното по време на мисията хирургът.
Най-ярки и цветни обаче са спомените на проф. Мутафчийски от мисията му в Афганистан. Тя продължила малко повече от 3 месеца и условията се доближавали в най-голяма степен до тези в американските военнополеви болници. „Пациентите ми бяха предимно ранени при взривове, с множество огнестрелни рани и в критично за живота им състояние“, споделя преживяното хирургът.
Признава, че войната е гадно нещо. „Ако човек не е преживял този ужас, не може да си представи колко неприятен може да бъде подобен конфликт. С това се сблъсках още при постъпването на първите ранени. А те за съжаление не бяха никак малко“, разказва директорът на ВМА. Той се оказва единственият хирург в област с размери, малко по-големи от тези на Югозападна България – това на практика е цялата зона на отговорност на испанската и на италианската мисия плюс две-три американски бази, които също нямат болници.


И ако се чудите дали му остава време за почивка, отговорът е ясен – не, няма шанс да кара ски или да ходи на фитнес. Напоследък се е отказал и от плуването. Единствените часове, които успява да открадне само за себе си, са между 4 и 6 сутринта. А откакто ръководи щаба за борба с коронавируса мечтае само за това, кризата да бъде преодоляна и животът му отново да влезе в нормалния си ритъм – между скалпела в операционната и писалката за разписване на различни административни решения.

Не говори, когато оперира

Въпреки натоварения си график проф. Мутафчийски оперира поне три пъти през седмицата

Проф. Венцислав Мутафчийски споделя, че принципно всеки хирург си има собствен стил на работа. Той например не обича да разговаря по време на някоя сложна оперативна интервенция. На това го е научил първият му учител – доц. Кръстанов, според когото било недопустимо лекарите да си разказват вицове или да споделят личните си проблеми по време на операция – така, както ги показват в сериалите ала „Откраднат живот”.

„В нито една от западните болници няма да чуете разговори на висок тон или бурен смях, докато това е нещо характерно за повечето операционни зали в родните лечебни заведения. Мисля, че подобно отношение е несериозно и аз лично предпочитам да си мълча по време на операция. Естествено, нарушавам тишината само тогава, когато обяснявам нещо на младите хирурзи или им задавам въпроси в хода на операцията“, казва със строг тон и пронизващ поглед проф. Мутафчийски.

Уволнил арогантни лекари

Това, с което шефът на ВМА не може да се примири, е лошото отношение на лекарите към пациентите и техните близки. Затова през последната година уволнил трима свои подчинени заради арогантност по време на работа.
„Ако някой иска да си изпуска нервите, може да крещи тогава, когато се качи в колата си, или когато се прибере у дома. Много държа на това пациентите в нашата болница да получават пълна информация за диагнозата си, за хода на операцията и възможния изход от нея. Щом не можеш да общуваш с болните хора, значи не си за тази работа“, категоричен е професорът.

Син е на начална учителка от Дупница

Ген. Венцислав Мутафчийски, който тези дни покрай заплахата от коронавирусната инфекция стана едно от най-разпознаваемите лица и развълнува цяла България с прочувствените си думи за грижата към възрастните родители, е син на начална учителка от Дупница. Майка му Галина Мутафчийска е вече пенсионерка. Преди това дълги години учи децата от началните класове в местното училище „Кирил и Методий”.

Бащата на генерала Методи преди да се пенсионира е работил в местно транспортно предприятие, а сега помага в бизнеса на другия си син Иво. Той е с 5 години по-малък от известния си брат. Завършил е учителски институт, но се занимава с търговия, има склад за храни, цигари и алкохол. Семейството е управлявало и заведение в парк „Рила”.


Преди години близките на генерала инвестират спечеленото от търговията в къща в центъра на Дупница. След като я ремонтират, я отдават под наем на магазин. Клиенти описват брат му Иво Мутафчийски като много точен търговец, приятен човек.  
Съучениците на брат му от гимназията в Дупница си припомнят, че Венцислав бил отличен ученик, амбициозен и дружелюбен, но много притеснителен. „Залягаше над уроците, но и випускът, който завърши, беше много силен. Имаше голяма конкуренция и повечето от съучениците му завършиха медицина и станаха много добри лекари. От същия випуск е и д-р Стойчо Кацаров, който беше зам.-министър на здравеопазването” – припомнят си източниците ни. 

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.