Take a fresh look at your lifestyle.

Латинка Петрова:Стоянка Мутафова беше в дъното на всички интриги, опитваше се да ме съсипе

0 396

Удоволствие е, човек да интервюира Латинка Петрова. При нея няма скрито-покрито, каквото й е на душата, това й е и на устата. Пък и откровенията й са гарнирани с неподражаема словесна изящност…
Тези дни пак получихме възможност да контактуваме с популярната актриса и да усетим неизчерпаемата й енергия. Срещнахме се по повод 76-ата й годишнина, но в разговора стана дума и за Стоянка Мутафова. Двете дами от Сатирата бяха първи приятелки по соца, но после охладняха една към друга. Интервю за Уикенд.

– Госпожо Петрова, за вас 1 януари е голям ден всяка година – на тази дата имате рожден ден вие и съпругът ви, а и сключвате брак…
– Да, първият ден на годината е особен за мен и семейството ми. Троен празник! Станах на 76. Много бързо изтече това време. Трупат се годините, затова в младостта човек трябва да граби повече, а не да чака чудото да блесне, за да стане някой. При някои чудото се случва, но при мен – не. На младини не успях да блесна, но, слава Богу, участие в една реклама ме извади в публичното пространство. Така набрах някаква инерция, въпреки че театърът е друга тръпка. Моите реклами бяха доста атрактивни, малки театрални форматчета.


– Правейки си равносметка, съжалявате ли за нещо?
– Съжалявам, че младостта ми не беше в посоката на това, което можех, и на енергията, която имах. Цели 9 години в трупата на Сатирата чаках роля. А тогава не можеше да се отиде от един театър в друг. Много колеги чакаха с мен. Така и не им се даде шанс да покажат какво могат. Голямо е разочарованието да гледаш всеки път разпределението и да виждаш, че те няма. По-възрастни колеги ми казваха: „Тук е така – чакаш! Но изскочиш ли веднъж, блесваш”. Е, дълго чакаха някои. Имаше и такива, които си отидоха от това безсмислено чакане нещо да се случи, да им се даде шанс дори и да се провалят. Аз, слава Богу, с моите концерти навън успях да се задържа в професията. Но много ме болеше, че роли не ми се даваха – дори малки и незначителни.


– Вините ли определен човек за това, че дълго сте била резерва в Сатирата?
– Не, определен човек не е в дъното на това. Тогава играеха актьорите партийни членове. Такава аз никога не съм била. Дори не съм била и кандидат за член на БКП. Естествено, заслужилите и народните артисти също се разпределяха. Отивайки в Сатирата, имах самочувствие, тъй като бях получила награда от националния театрален преглед. Това всъщност ми даде шанса да бъда открита. Влязох в Сатиричния театър и получих възможността да замествам Невена Коканова, която замина в Америка да се лекува. След това направих дори обществен дебют с въпросната роля. Но, уви, после нещата не тръгнаха.


– Казвала сте, че в Сатирата имало лоша енергия и че сте си тръгнала унизена. Толкова ли зле е било положението там?
– Така си беше. Пенсионирах се на 55, защото повече не можех да чакам нечие благоволение. Освен това съм устроена като единак и не мога да пея в хора заради интерес. Разчитах на таланта си, но след като нищо не се случи толкова години, просто си тръгнах. В Сатирата имаше една капсулирана група. Те бяха създали театъра и беше напълно естествено да боледуват за своите места, да искат да играят. Но ако бяха с по-широк поглед, всеки от тях би могъл да каже, че в даден актьор има нещо и трябва да го приютят. Това по отношение на мен така и не се случи.


– В капсулираната група и Стоянка Мутафова ли беше?
– Да. Ние дори с нея бяхме приятелки. В Америка сме работили заедно, но едно е концертите навън, друго е голямата сцена в Сатирата. Всеки си има нещо наум… Аз бях ново лице, отишло в театъра. Можеше да се случи да захлупя някого… Съвсем нормално е егото да е водещо при артиста.


– Докога продължи приятелството ви със Стоянка?
– До 1989 г. продължи. Аз бях тази, която каза, че нашето приятелство е дотук, но тя го предаде. В онзи период ходех с вдигнати два пръста по площадите в подкрепа на промяната. Бях оптимист, че демокрацията ще донесе справедливост. Бях заклета седесарка. „И какво? Ще станеш министър на културата като Мелина Меркури ли?”, казваше Стояна и си умираше от смях. Гавреше се направо със седесарите. Тогава сложих край на отношенията ни. Обидих се от нейното презрение към инакомислещия, към демократичните процеси. След това тя пък взе, че седна на първия ред, като дойде Царя. Била винаги монархистка… Нищо че бе партиен член преди 10-и. Странях. Не го разбирам нейното поведение.


– Преди да сложите край на приятелството ви имали ли сте конфликти?
– Не. Тя дори е казвала, че съм много талантлива актриса. Веднъж дори рече: „Латино, добре че си рогата, иначе досега да си ми изяла хляба”. Много сме пътували и сме се смели заедно. Не мога да хвърлям по паметта й, уважавала ме е. Но като бяхме в Америка, каза: „Латинке, помниш ли човека, който прикрепяха към нас да ни наблюдава? Сега са сложили друг – един от нас.”. И ме погледна особено. Беше повярвала, че аз съм ченге. Последва дълга пауза, след която продължи: „Ние сме богопомазани. Пуснаха ни в Америка, Белчев ни дава пари, имаме хонорари, работим…”. Аз си мълчах, а в някакъв момент си позволих да се пошегувам, че това, което казва, е истина. Но тя явно действително беше повярвала, че съм агент на Държавна сигурност. През 1989 г. заяви: „Латинке, нека всички знаят, че си ченге!”. Целият театър се беше събрал в кафето във фоайето. Стояна нареждаше: „В Америка бяхме и ти сама си призна. Ние тук ще искаме да се отворят всички документи за артисти, които са били ченгета…”. В онзи момент просто се обърнах и рекох: „Не ти ли е неудобно да си в дъното на всички интриги и клюки? Да знаеш, че това е последният ни разговор. Дотук сме. Ако аз бях наистина ченге и ти се бях доверила, ти щеше да ми забиеш нож в гърба.”. След няколко дни направиха в театъра събрание. Трябваше да гласуваме да се отворят досиетата на артистите. Съгласните да се направи това бяха твърде малко. Аз обаче вдигнах високо ръка, обаждайки се: „Дами и господа, не забравяйте, че има закон за защита на държавата. И много досиета няма да бъдат разсекретени!”. Не отвориха досиетата, но знаехме кои са ченгетата.


– Имахте ли някакви колебания преди да приемете ролята на баба Гицка в представлението „Големанов” по Ст. Л. Костов?
– Защото е емблематична за Мутафова ли?! И Славчо Пеев смяташе, че ще откажа ролята, защото не си говоря със Стояна. Но аз пък веднага се съгласих. Милица Гладнишка, която преди това е била поканена за баба Гицка, беше писала разни неща, на който не обърнах никакво внимание. Била звъннала на Стояна и тя била против. Рекла, че ще съди всеки, позволил си да играе баба Гицка… Славчо Пеев беше доста притеснен. Отидох в библиотеката и взех оригинала на „Големанов” по Ст. Л. Костов. Стефан Цанев не помнеше кое е коригирал и кое е привнесено от Стояна. Изчистих всичко, което не е в оригиналния текст, само по автора се водех за това, което изиграх. Беше много сладко и приятно представление. Публиката се тресеше от смях в залата. Дума не чух после, че Стояна е била възмутена, задето съм играла баба Гицка. Тя си е направила ролята, но няма нищо лошо в това да продължи да се играе пиесата.


– Ако ви предложат ролята на вече покойната Стоянка Мутафова в „Госпожа Стихийно бедствие”, ще приемете ли?
– Не, аз просто не харесвам пиесата. Има в нея много език от улицата – нещо, което аз не мога да приема. Когато имаш претенции за френска комедия, това означава, че всичко в нея трябва да е френско. Гледайки улични неща, ми става леко неудобно.


– Иска ли ви се да имате дългогодишната кариера на Стоянка?
– О, не! Благодаря на Бога, че все още играя и съм в кондиция. Радвам се, че тялото ми ме обслужва, както трябва, като пъргавост и пластика. Естествено и аз го пазя и обгрижвам – всяка сутрин правя упражнения. Репетирам в София ново представление, което е копродукция с Разградския театър, ще излезе в „Театро”. Играя в Пловдив, записвам в радиото, предстои ми да снимам и една реклама за някакво лекарство. Преди 2 години ме каниха и във „ВИП Брадър” – не приех, защото хонорара ми се стори обидно малък. Аз зная цената си, демокрацията ме научи да отстоявам себе си като личност и творец. Хубаво е човек да е търсен и да работи. Сигурно много трудно ще приема слизането от сцената, но съм казала на децата си, че ако дойде момент, в който сама не осъзнавам, че трябва да се оттегля, да ме издърпат насила, да ме спрат. Ако нямам вече послание към публиката, ако чувството ми за хумор е залиняло, ако не съм съвременна и атрактивна, не бива да се излагам. Човек трябва да си тръгва с достойнство, да не става за резил на стари години.


– Много грижи ли полагате за външния си вид?
– Разбира се, че полагам грижи, за да изглеждам добре. Винаги съм барната, дори вкъщи съм с червило. От години използвам оригинален парфюм „Bvlgari”. Ползвам и добра козметика. Някои неща са част от моя ден и бит от много време насам.


– Здравето как е?
– В това отношение съм перфекционист. На всеки 3 месеца ходя да ми вземат пълна кръвна картина. И по два пъти на ден си меря кръвното. Да чукна на дърво, нямам никакви сериозни проблеми.


– Доволна ли сте от пенсията си? Надявате ли се на персонална?
– Не разчитам на тези 230 лева, които взимам сега. Бяха 225, но отидох в НОИ и на базата на това, че играя в Пловдив и Разград, ми ги вдигнаха с още 5. За персонална пенсия никога няма да бъда предложена. Аз съм в групата на „Абе тя май беше много кадърна, ама какво стана с нея…”. Наясно съм с тези неща. Никога не съм ползвала облаги в професията си, оставила съм се на милостта Божия да ме извикат и поканят. Може би притежавам някакъв аристократизъм, може би има нещо в мен, което се нарича достойнство. Не бих се жалвала, че страдам и бедствам. Децата ми помагат и се справям с живота. Не живея охолно, но в никакъв случай не съм и бедна.


– Страхувате ли се от смъртта?
– Годинките се навиват една след друга. Спомням си една съседка как казваше: „На 83 съм и нищо не ме боли, нищо ми няма, но просто усещам, че животът свършва”. На всеки е драснато кога ще умре. Както нищо не те боли…


– Замисляла ли сте се за своя автобиографична книга?
– Искам да направя албум с мои стихове, със смехории от пътуванията с колеги и едно CD с песните ми от „Златният кос”. Забавна книга-албум за ценители! Просто още не съм намерила адресата, а това е най-важно за мен. Не е без значение за кого пишеш. Ако е за близките, е едно, ако е за гилдията, е друго. За да реализирам тази идея, трябва да уредя и финансовите отношения с композиторите и текстописците на песните ми. Смехориите с колегите си съм си ги запазила и записала. Въпрос на месец-два е да сглобя всичко.


– В края на 2019-а се навършиха 30 години от края на соца. Като бивш общински съветник от СДС доволна ли сте от развитието на страната?
– Илюзиите ми са разбити. Промяната беше потребна на Европа, но България не беше подготвена. Изненадах се, когато станах съветник и ме попитаха дали съм си взела някое читалище или школа. Значи другите влизат, за да грабнат нещо. Това беше първото ми стресиране от хора, с които бяхме рамо до рамо по локвите на улицата, с които заедно тичахме с вдигнати два пръста. „Взе ли нещо? Какво взе?” – какви са тези въпроси? Ами за левите политици, които уж са за социална справедливост, какво да кажем? Защо те са толкова богати, а народът е толкова беден?! Омерзена съм от лапачи. Във властта се издигат изключително прости, необразовани хора, с лош език и изказ. Но ето на – успяват да се уредят. Това означава, че още не сме готови за онази демокрация, за която копнеем.

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.