Take a fresh look at your lifestyle.

Силвия Кацарова: Измамиха ме с много пари, още не мога да се оправя финансово от разни мошеничества!

0 544

Силвия Кацарова стана на 65 в навечерието на Великден, но голямото й юбилейно тържество ще е този месец – на 27 ноември. Естрадната легенда ще отпразнува годишнината си с бляскав концерт-спектакъл в столичната зала „Рейнбоу плаза”, на който ще бъде представена премиерно и автобиографичната й книга.

Мемоарът носи заглавието „Мой сън…” и мнозина му предричат високи продажби. 300-страничният том съдържа любопитни подробности за живота на певицата, а също и елементи на езотерика. Затова читателите не бива да се учудват, че рецензент е водещият на предаването „Новото познание” Стойчо Керев. Макар годините й да напредват, изпълнителката на „Големият кораб минава” и „Топъл дъжд” няма изобщо вид на жена от третата възраст. Тя е все така изпълнена с енергия, лицето и тялото й излъчват свежест, а духът й си е по младежки бодър. В последното се убеди и репортерът на „Уикенд”, докато й задаваше въпросите за настоящето изповедно интервю.



– Г-жо Кацарова, в навечерието сме на много важно събитие, свързано с вас – представянето на автобиографичната ви книга „Мой сън…”. Разкажете повече за нея, какво да очакват почитателите ви…
– Книгата стана около 300 страници. Дизайнерката ми Мария Йончева ми помогна да подредим нещата, снимковия материал. Редактор е Георги Тошев, рецензент – Стойчо Керев. Много съм развълнувана и ентусиазирана преди премиерата. Замислила съм интересен сценарий за представянето на мемоара „Мой сън…”. Голямото събитие ще е на 27 ноември в зала „Рейнбоу плаза”, ще е като концерт-спектакъл. На финала ще пеят дъщеря ми Теди и Дичо с нов вариант на една от първите песни на група „LZ” – „Моята пътека”, написана от покойния вече Христофор Захариев, който ни беше китарист. Обичам сама да си организирам събитията. През 2019-а правя 65 г. личен юбилей и 45 на сцена.


– Колко време работихте по книгата?
– 5 години. 4 от тях все нямах време и достатъчно вдъхновение – пишех по няколко страници, а понякога с месеци не работех по ръкописа. Не ми вървеше някак, трудно ми беше. През 2019-а – в петата година от започването на мемоара, получих творчески импулс, дойде ми музата. Успях да се справя с автобиографичния том, дори видях живота си през един друг ъгъл. Размишлявах върху всяко събитие – защо е станало така, каква ми е била поуката, какви уроци съм научила. Вкарала съм и малко езотерика в „Мой сън…”.


– Как се оценявате като писател?
– По-добре е читателите да ме оценят (смее се). Учудвам се дори и в момента на смелостта да навляза в друга област, да пиша книга. Редакторът Жоро Тошев каза, че предпочита текстът да остане автентичен, да не ми променя стила. Винаги съм имала шестици по български език и литература. Мисля, че добре се справих.


– Мястото на сънищата в живота ви?
– Важни са за мен. Винаги преди някакво важно събитие или решение в живота ми, съм получавала знак от вселената и висшия разум как да постъпя. Много от сънищата ми са се сбъднали така, както съм ги сънувала. Чувствам се дори богопомазана, защото много от моите трудни решения, които е трябвало да взимам в живота, просто са ми били подсказвани. Всяка глава от книгата ми започва с някакъв знак – сън, който ми е бил даден от Бог, и неговото сбъдване.


– На корицата на автобиографичната ви книга сте изписана с едно име – Силвия, но всъщност сте кръщавана по много начини…
– Имената ми са 4. В моя добружански край е било традиция, когато се роди бебе, да се съберат приятелки на майката и бабата и да орисат детето. Мен една от орисниците ме е кръстила Седае, което в превод означава зов. Друга пък ме е нарекла Селвер – даване, благоденствие. Може би затова и обичам да давам. Има много случаи, в които се разделям от сърце с последните пари в портфейла си в полза на нуждаещи се по светофарите. Тези дни си бях купила кроасан. Не го изядох, дадох го на клошар. Името е от голямо значение за човек.


– Третото ви име какво е?
– Моят състудент и приятел Николай Бинев ме кръсти Сънди. В момента той живее във Варна, страшно талантлив певец е. Нарече ме Сънди, защото имахме оркестър към Консерваторията и много пеех чужди песни. След това – когато трябваше да си променяме имената, приех да съм Силвия.


-Докато сте размишлявала за живота си, пишейки автобиографията си, открихте ли нещо, за което да съжалявате?
– Съжалявам, че не успях да бъда добра майка. Изпитвам вина за ограбеното детство на дъщеря ми. Често търчах напред-назад, вместо да съм до нея. Всички хора на изкуството нямат достатъчно свободно време за децата си. Ние без да осъзнаваме нанасяме травми на потомството си. Не знам дори дали е правилно да имаме рожби, защото доста ги нараняваме и това им остава като отпечатък за цял живот.


– Остана ли нещо неразказано от живота ви? Ще пишете ли втори том?
– Ще видим как ще тръгне тази книга. В резюме съм успяла да опиша в нея живота си досега. Ще ми се случат още неща и не е изключено след десетина години да сътворя и друг мемоарен том. Знае ли човек…


– Най-голямата пауза в 45-годишната ви сценична кариера коя е?
– Нямам големи паузи. Около операциите ми са били най-много 2 месеца отсъствията от сцената. След като се върнахме от чужбина, в преломните години 1989-а и 1990-а реших да остана в България и да се отдам изцяло на образованието и възпитанието на дъщеря ми Теди. Продължих си със самостоятелна кариера, направихме си студиото с Милчо и така успяхме да се преборим с всички предизвикателства на промяната. През изминалите 3 десетилетия много човешки съдби бяха разбити, доста животи се пропиляха, наши приятели си отидоха от този свят… И този проблем съм застъпила в книгата. Кой да допусне, че ще има промяна? Аз лично си мислех, че цял живот ще живеем в социалистическа България, дори не ми е минавало през ума, че ще дойде това, което стана.


– Преди по-труден ли беше животът ви?
– Смело мога да кажа, че преди не съм се чувствала бедна, унизена, гладна, жадна… И най-вече бяхме спокойни. Спомените ми от детството ми са как си играехме до полунощ навън. Нямаше кражби. Може да не сме били заможни, но нямаше тревоги. Хората бяха по-здрави и щастливи, не трепереха за утрешния ден. Разбира се, и в онзи строй имаше големи недомислици, но някак минаваха по-леко.


– Добре ли сте със здравето?
– Да, добре съм, закрепила съм го. Получавам инвалидна пенсия.


– Все още ли само инвалидна пенсия?!
– Да, инвалидната пенсия, която дори не искам да коментирам. След операциите (на става – б. р.) имам ТЕЛК и от там са парите, които получавам.


– Най-екстремното нещо, което сте правила в живота?
– Написването на книгата (смее се). Аз сама си я сътворих, от първо лице е. Хората ще ме опознаят такава, каквато съм. Няма да бъда напудрена пред читателите. Депортирана съм от София. Завършвайки Консерваторията, останах да живея напълно нелегално в столицата. Това право тогава имаха само хора със софийско жителство. Трябваше да измисля начин как да остана и направихме с приятели фалшива студентска книжка – че следвам в МЕИ. Разкриха ме и ме арестуваха. Отведоха ме в милицията, което за онова време си беше голям позор. Следователят, който ме разпитваше, ме беше гледал като певица в хотел „България”. Обясних му, че не съм престъпник и измамник – фалшивата студентска книжка е била единственият вариант да остана в София да практикувам професията си. Той отвърна: „Видях те на сцената, хубаво пееш моето момиче, но хайде да спазим закона. Няма да те затваряме, но трябва да те върнем в Добрич!”. Качиха ме на влак с придружаващ милиционер. След това с първия ми съпруг Мишо решихме да се оженим и после вече си останах законно в столицата. Всеки, който беше нелегален в София, си беше престъпник. Така, че минах и по този път (смее се)…


– Много разочарования и предателства ли сте преживяла за 65 години?
– Имам големи разочарования. Все още не мога да се оправя финансово от разни мошеничества. Но отново ще кажа, че няма нещо, което да не получи възмездие в този живот. Щом си направил лошо, щом си нанесъл вреда на другия, няма как да си спокоен. Излъжеш ли, ограбиш ли, ще дойде ден и ще си платиш. Така е от създаването на човечеството. От най-древни времена стореното зло се наказва.


– С колко пари ви измамиха?
– Ох, много са парите… Не искам обаче да влизам в детайли.


– Домакинствате ли вкъщи, готвите ли?
– Обожавам да готвя. Дъщеря ми Теди – също. Наследила е това от мен и се справя прекрасно в кухнята. Тя написа дори готварска книга. И двете й баби бяха чудесни кулинарки. Мама работеше във фурна. Тя обичаше всичко да си точи сама вкъщи и имахме много уютни недели. Правеше баници, баклави за байрамите… Хубави са ми спомените и от нашите съседи християни, които за Великден ни носеха пухкави козунаци. Много харесвах и боядисаните яйца. Ние пък давахме на комшиите баклави по празниците.


– Спазвате ли диети?
– Спряла съм ги, вече не правя никакви диети. Ям си всичко, като гледам да е в по-малки количества. Никога не съм била лакома. Като съм ангажирана, изобщо не мисля за килограми. Според мен има и психологическа нагласа в напълняването. Човек, когато се страхува, че ще качи тегло, се лишава от храна и тогава организмът започва от стрес да трупа запаси. Забелязала съм по себе си, че щом не мисля за килограми, изобщо не пълнея. Дори напротив – слабея.


– Притеснявала ли сте се от ръста си? Искало ли ви се е да сте по-висока?
– Това, че съм ниска, винаги ме е притеснявало. Обожавам високите жени и мъже. Беше ми сериозен комплекс и затова все съм ходила на токчета. След операциите внимавам с високите обувки и не се чувствам много комфортно. На сцена продължавам да излизам с токчета, все пак трябва да ме виждат хората, но в ежедневието си ги избягвам.


– Правила ли сте нещо екстремно в любовта?
– Разделих се с първия ми съпруг Милчо Кацаров. Ние двамата много се обичахме, имахме прекрасна любов, създадохме талантлива дъщеря, с която не сме видели никакъв проблем – като малка тя сама си ходеше на училище и с баща й дори не знаехме в кой клас е, с нищо не сме й помагали. Но не си мислете, че съм решила от днес за утре раздялата с Милчо. Отне ми около 2 години. Чудех се много, но Бог си знае работата. И Мишо (Силвия нарича Милчо и така – б. р.), и аз си намерихме половинките. Днес сме много близки приятели, уважаваме се, ценим се. Съветът ми към хората е да не живеят насила заедно. Така нараняват и себе си, и половинката си. В крайна сметка се трупа напрежение и ненавист, когато човек живее без любов. Животът ни е даден веднъж и Бог обича да сме щастливи. Трябва да следваме сърцата си.


– Кога разбрахте, че настоящият ви втори съпруг Любо е човекът, с когото искате да се обвържете, да споделите живота си?
– Отне ми време. И двамата направихме крачката към другия, беше взаимно. Той винаги ме придружава на участия, ако не е на работа в чужбина.


– Излезе информация, че дъщеря ви Теди е приета в болница по спешност. Какво е състоянието й? Има ли причина за тревога?
– Теди получава от детството си алергия, когато отиде на село. Сега беше с баща си на вилата и отново се появи уртикария. Веднага са я приели в болницата д-р Елиза Георгиева и д-р Танева. Пуснали са й система, оказали са й медицинска помощ. Огромна признателност към хората, облечени в бяло. Ние, българите, сме неблагодарни. Тази лоша черта съм я забелязала в много хора. Лично аз на мнозина съм помагала, водила съм ги на операции, но след това… Един човек го спасихме, а после се оказа, че ни е най-големият враг. Това нормално ли е?! Нация, която не е благодарна, не може да очаква никакъв просперитет. С нашата злоба сами си правим аурата на страната ни да е толкова тежка, толкова наситена с гняв и безпричинна омраза. Убедена съм, че това е причината да не ни върви, да сме все неудовлетворени.


– Да поговорим и за политика… Гласувахте ли? Доволна ли сте, че Йорданка Фандъкова ще е кмет на столицата и през следващите 4 години?
– Винаги гласувам. И, да, подкрепих Фандъкова. В нейно лице виждам политика такъв, какъвто съм си го представяла винаги – семпъл, скромен, но елегантен и деен. Тя е близо до народа, а така и трябва. Виждаме я през зимата как тича по пътищата и строежите с каска на главата. Помага и на хората на изкуството, посещава събитията ни, цени изкуството. За толкова години името й остана чисто и неопетнено. Защо не забелязваме, че София напълно се променя, и то към добро, а трябва да го разбираме от наши гости чужденци, които идват и се влюбват в столицата ни? Нямам приятел чужденец, който да е дошъл в София и да не е ахнал. София в момента е един много красив европейски град, разбира се със своите тежки проблеми, но такива има и в Рим, и в Париж, и в Лондон. Градът вече гони 2 милиона постояни жители – за 30 години населението се увеличи близо два пъти, от там идват и проблемите.

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.