Take a fresh look at your lifestyle.

Служителка на Баневи: 10 години бях в ада! За розе се пръскаха хиляди левове на месец, по рулетките в казината – стотици хиляди!

0 5 797



Зорница Илиева завършва Стопанската академия „Димитър Цанов“ в Свищов и попада при Николай и Евгения Баневи през 2010 г. Тогава се явява на конкурс за счетоводител в Завода за хартия в родния си град Костенец. Предприятието е сред приватизираните от фамилията. След година Зорница е повишена  в главен счетоводител, а после става изпълнителен директор. Работи всеотдайно за семейството години наред, накрая си тръгва с разбити нерви и огромно огорчение.
„Работех като луда за Баневи, за мен нямаше ден и нощ, нямаше отпуск. Формално се водех финансист. Неформално бях управител на различни фирми”, споделя днес Зорница Илиева в скандално интервю пред „Уикенд”.


– Г-жо Илиева, какво е да си служител на фамилия, която днес е на подсъдимата скамейка?
– Работих за това семейство цели 10 години, като последните 4-5 бих определила като „ад”. При Баневи цареше жестоко напрежение и пълен хаос. Нямаше фиксирано работно време, трябваше да съм 24 часа на тяхно разположение. Без значение от часа – може да е 22, или 3, или 5 призори, ако господин Банев се присети за нещо, започва упорито да звъни по телефона. При това споделя свои най-натрапчиви мисли, в които дори си вярва. Например, че ще прави на покрива на някой хотел хеликоптерна площадка – и това в 3 след полунощ.
През деня също беше голяма суматоха. Николай и Евгения ги интересуваха само парите и нищо друго. Трябваше всичко да се  реже на скрап, за да има финанси за екзотичните им ваканции в Куба, Малдивите, Карибите, за прословутите потничета, обсипани с камъни на Евгения Банева за по 10-12 хиляди лева едното, за чанти от по 15 000 лева, дрехи и обувки от най-хитовите модни брандове. И най-важното – за вечерта да бъде осигурено розето, за което се пръскаха хиляди левове на месец.  Това е, което ги интересуваше. За тях друго освен думата „пари” не съществува. Не съм вярвала, че толкова празни духом хора може да съществуват…


– Освен за дрехи и пътувания по света, за какво друго харчеха?
– Г-н Банев обичаше редовно да ходи по казина, а също и да инвестира в „Бенч марк”. Той имаше две позиции там, които  бяха на името на фирма „Туристпродукт”. Неин управител се водеше Свилена Генчева, сестрата на Евгения, но аз бях пълномощник и затова знам какви пари влизаха в „Бенч марк”.


– Какви?
– На месец не по-малко от 200-300 хиляди лева. Това продължи около половин година. Банев губеше тези пари, вместо да ги инвестира в заводите си или поне да плати заплатите на служителите.


– И сестрата на Евгения – Свилена Ганчева ли имаше думата в бизнеса?
– Тази особа се водеше търговски директор на „Русалка”. Ако попитате колко договора е подписала, не е ясно. Идваше на работа към 9,30 часа. В 10 си купуваше плодове, след това до 11,30 хапваше плодовете на бюрото си в офиса със сребърни прибори и нищо друго не я интересуваше. В 12 часа излизаше на разходка в Южния парк до към 14-14,30. Връщаше се и почваше едно тюхкане: „Ау, колко работа имам”. Така ставаше 16,30 и тя си тръгваше. Коя сериозна туроператорска фирма ще сключи договори при това положение?


– Мария, майката на Николай Банев сега също е подсъдима. Родителите му намесваха ли се в холдинга?
– Бащата Йордан Банев беше културен човек, ядосваше се на семейството си. Той идваше в „Русалка” само за рождения ден на сина си, понеже открито се дразнеше от поведението на близките си. Мария обаче беше в пълен синхрон със сина и снаха си. Тя ми казваше, че съм длъжна да зареждам банковата й сметка, а аз й обяснявах, че нямам такова право, ако г-н Банев изрично не ми нареди. При което тя ми отвръщаше с един такъв особен тон – все пак аз съм майката на Николай Банев. Всички имаме родители, да са ни живи и здрави, но това излизаше от контрол. Мария беше надхвърлила 70-те години, когато й се купи ново „Ауди А6”. Понеже госпожата е майка на Николай Банев… И тя си го караше.


– Не обсъждахте ли накъде отива бизнесът, не говорехте ли за състоянието на фирмите?
– Много пъти, както аз, така и други колеги, се опитвахме да им кажем, че за да има пари, трябва да има производство, търговска дейност и след това да дойде печалбата, но това те не го разбираха. Искаха само едно – всичко да се нареже на скрап и да си осигурят личния комфорт. Евгения въобще не се интересуваше, че хората трябва да вземат заплати, да плащат текущите си сметки, да се изхранват. Самата тя в телевизионно интервю обясни, че ние всички сме били „раята”, а те „богатите, които сами се оправят“. Наистина смятаха подчинените си за роби, които трябва да са благодарни, че са случили на господар.
Впрочем, осигуровки не се плащаха, за Баневи такова понятие не съществуваше, макар че в последно време многократно повтарят, че  били редовни данъкоплатци. Категорична съм – данъци не са плащали и като цяло не обичат да плащат. Може би, ако все пак са плащани някакви данъци, те са за не повече от 10% от реално дължимите суми


– Това е изумително! През тези години нямаше ли данъчни ревизии, проверки?
– Не, парадоксално, но от НАП нямаше никаква реакция. Всичко някъде потъваше.


– А какво знаете за офшорните им сметки?
– Тях си ги пазеха в най-дълбока тайна. Никога не съм имала достъп и информация за тях.


– Купуваха ли имоти в чужбина?
– Това също беше тема табу, само те си знаят. Допускаха служителите само до едно ниво на информираност. Усещането ми обаче е, че са имали.


– Защо продадоха завода в Костенец, на който бяхте директор?
– Продадоха го през 2011 г. на Цветан Василев. При това заводът в Костенец беше единственият за производство на целулозно тишу (вид тънка декоративна хартия – б.р.) на Балканите. Предприятието беше изпълнило 99% от инвестициите си. От 2008 г. до 2010 г. в него бяха вложени над 30 млн. евро – в нова производствена линия за тишу, за когенерация, за индустриален газопровод и т.н. Оставаше още да се вложат не повече от 2-3 млн. лева, за да се пусне всичко това. Заводът беше в наистина добро състояние, но Николай не обича да дава пари. Вместо да инвестира, реши просто да го продаде. Информираха ме само по телефона, че идват новите собственици и да им обърна необходимото внимание.


– Какви бяха отношенията на Баневи с Цветан Василев? Той ли беше закрилникът им?
– Ще ви разкажа един куриоз, който ме постави в много срамна позиция. Предварителният договор вече беше подписан, но една сутрин г-н Банев ми се обади по телефона. Зорница, попита ме той, в склада на завода има ли тоалетна хартия? Обясних, че има. Той продължи – не го интересувало никакъв договор, а цялата тоалетна хартия да се натовари на камион и да бъде закарана в склада в Орландовци. Мигах, мигах, това беше хартия за не повече от 10-тина хиляди лева, но беше пълна излагация от наша страна. Заводът е вече продаден, а ние изнасяме крадешком тоалетната хартия.


– И какво последва?
– Естествено, изпълних заповедта, все пак Баневи са ми работодатели. Организирах откарването й в склада в Орландовци. Новите собственици разбраха, че сме я изнесли, а аз бях в страшно неизгодна позиция, макар че това не беше мое желание, а волята на Банев.


– Как завърши тази сделка между видните олигарси?
 – С Цветан Василев вече беше направен предварителният договор за продажбата на завода в Костенец. Явно обаче на Баневи им беше дошло „прозрението”, че са се договорили за малко пари и от завода могат да изкарат повече от продажбата. Г-н Банев зяпочна периодично да звъни на Цветан Василев. Понеже беше извън България, ме изпрати мен на преговори – принципно да уточним механизма на постъпването на парите. Бях на 30 години и нямах никаква представа какво става във високите етажи на властта и политиката, но въпреки това ме изпратиха да преговарям лично с Цветан Василев. Написах есемес на Банев – „Вътре съм”. Тогава той е бил или много изнервен, или под въздействието на разни вещества, не знам, но звънна по телефона на банкера. Разговорът успя да изкара Цветан Василев извън релси. Той започна да нервничи и взе един кристален съд – не помня дори ваза ли беше, или пепелник, и го фрасна в земята с все сила, при което аз много се изплаших. Разтреперих се цялата, но събрах сили и казах, че е най-добре двамата да се разберат. Побързах да напусна сградата на КТБ, преди да се случи нещо още по-лошо.


– Освен да превръщат заводите в старо желязо, Баневи направиха ли някъде инвестиция, подобрение, ремонт?
 – Категорично не. Дори в любимата им „Русалка”, подобно на заводите, не само, че не е правена инвестиция, но дори и елементарен ремонт не е имало. В „Русалка” не идваха туристи, къщичките бяха постоянно празни.


– При това положение как се финансираха прищевките на семейството?
– Винаги изкарваха мен виновна, че няма пари, най-вече за личните им разходи. Трябваше да отговарям и за тези харчове, които според мен бяха лични, а според тях – корпоративни. Но преценете сами – лични или корпоративни са разходите за тока, с който подгряваха  водата в басейна си с олимпийски размери, или сауната си? Според тях това били корпоративни разходи. В един момент казах на г-н Банев, че сметката за ток е 4000 лева, а нямаме нито лев в сметките. Той се фръцна – о, на мен никой няма да посмее да ми спре тока, те добре знаят кой съм аз. Няколко часа по-късно токът на резиденцията беше спрян. Естествено, бях виновна аз, че не съм намерила пари. А откъде да ги извадя, като нямаше никакво производство?!


– И какво правихте без ток в толкова голяма сграда в полите на Витоша?
– Момчетата от охраната трябваше непрекъснато да изливат туби с гориво и да поддържат агрегата, за да може семейството да има ток през нощта.


– Казахте, че не са плащали редовно на служителите си, отрязали им тока, а как се разплащаха с партньорите си?
– Никак. Редовно завличаха контрагенти. В „Полимери”, например, имаше подписан договор с „Делта гард” за охрана, те охраняваха още и „Топлофикация” –Казанлък. Макар че фирмата работеше стриктно и имаше подписан договор, Баневи обаче не зачитат договорите си. В един момент заявиха, че „Делта гард” не си върши работата и няма да им платят. От фирмата естествено си искаха парите и както изисква законът, им изпратиха покани за плащане. Нямаше обаче никакъв резултат. Поискаха среща с г-н Банев, за да видят какъв е проблемът и защо не се плащат. Той обаче спря да им вдига телефоните. Имаше само реплики от типа – „Знаят ли те кой съм аз? Знаят ли какво ще стане?”. Лично съм свидетел, когато г-н Банев заяви: „Зорница, спокойно! До няколко дни ще дойдат моите приятели руснаците и проблемът с „Делта гард” ще  бъде решен”!


– Какви бяха тези руснаци – мафиоти или негови партньори?
– Виждала съм руснаци, но не мога да кажа, че са били бизнес партньори. Руснаците, които идваха в „Русалка”, така и не стигаха до бизнес с Банев, защото виждаха, че е въздух под налягане – той само обещава и не изпълнява.


– В крайна сметка, появиха ли се руснаци да „респектират” охранителната фирма?
 – Не, разбира се…


– Баневи как се отнасяха към хората, които работеха за тях?
– Атаките бяха изцяло психически. Банев твърдеше, че е завършил психология в Русия. Той наистина доста умело може да  психясва хората. Известна е историята с адвокатката Ива Петева. Една сутрин в 5 часа г-н Банев ми се обади и нареди веднага да отида в резиденцията. Обясних му, че съм в Костенец, но той нареди – тръгвай веднага, че ще има проблеми. Потеглих и на място разбрах, че Ива Петева и Евгения Банева са прекалили с алкохола. Не знам какво точно е станало, но когато г-н Банев се е прибрал, е имало не само психически, но и физическа намеса. Разбира се, не му пречеше след това да я нарича „мое сладко алкохоличе”.


– В „Русалка” обаче сигурно е било весело с тях през лятото?
– Там г-жа Банева се изживяваше като управителка на туристическия бизнес, но за какво управление става въпрос?! Единствените й въпроси към персонала бяха колко пари има в касата и в банковите сметки. Интересуваше я само финансовият ресурс. Искаха всяка сутрин пред вилата им да ги чакат плодовете, фрешовете. След това отиват на плаж. В 11 часа се започва с розето и бирите и в 17 часа вече не знаем къде се намираме. През час се задаваше въпросът колко пари има.


– Вярно ли е, че Банев е обмислял да обяви „Русалка” за суверенна територия, подобно на княжество Монако?
– Да. Той сериозно си мислеше, че това е напълно възможно да стане.


– При такъв „размах” да не би да ги наричахте ваше величество?
 – О, искаха да се обръщаме към тях с мистър Банев и мадам Банева. Какво да ви кажа, мания за величие.


– Как издържахте на всичко това?
– Грандоманията се появи някъде през 2012-2013 г. Тогава Евгения започна да се изживява като адвокат на холдинга. Държа да кажа, че лично аз никога не съм виждала дипломата й за юрист. Е, аз може би не съм и човекът, който трябва да види дипломата й. В един момент тя обаче реши, че е най-великият юрист и почна да се занимава с всички правни въпроси в целия холдинг. Юридическите казуси на абсолютно всяка фирма минаваха през нея, макар че тя си нямаше идея какво става във фирмите


– Имаха ли приятели?
– Мога да кажа, че Баневи приятели нямаха! След 2014 г. вече нямаха и бизнес партньори, понеже всички разбраха, че са нелоялни във всяко отношение. С тях бизнес не можеше да се прави. Николай само обещаваше цветущи дела на партньорите си, а след това нищо не правеше.


– А помагаха ли на бедни, на болни, на страдащи хора?
– Категорично не, с благотворителност не се занимаваха. Евгения обръщаше внимание само на дрехи и обувки, това я интересуваше. Г-н Банев се интересуваше от хазарт. Монако беше любимото място на Евгения, а Николай обичаше да ходи в Русия. Там пътуваше сам, понеже Евгения не обичаше да е в Русия, било студено, нямало толкова молове, както в Монако, там не можела да се изживява като българската лейди Даяна, въпреки че, както ви казах, за нея благотворителност или меценатство бяха непознати каузи! Майката на Банев – Мария, например, беше решила да продължи идеята на Дочка Банева да прави пленери на художници  в „Русалка”. Евгения много се ядосваше. Казваше – колко храна се изяде, колко пиене се изпи. По време на пленера беше намусена и само изчисляваше колко пари са прахосани.


– Как се разделихте с Баневи?
– Самата аз ги напуснах, защото вече не издържах на обидите, на отношението към мен. Винаги съм била лоялна към цялата им фамилия, дори съм спасявала Евгения в някои критични битови ситуации, за които не искам да влизам в подробности – толкова са унизителни.
Ще повторя още веднъж, работих при Баневи 10 години денонощно, не съм имала 1 ден отпуска, нямаше празници, нямаше почивка, но затова пък бях унижавана много пъти.
Неотдавна, на едно заседание, Николай Банев каза, че не си спомнял каква длъжност съм изпълнявала, и с какво съм се занимавала. Може би това е неговата благодарност за моя всеотдаен труд при тях, но и това – да не си спомнят, също не е чуждо за тях.


– Някои хора обаче смятат, че делата срещу тези самозабравили се типове са саморазправа с тях. Вие какво бихте им казала?
– Всеки, който е работил с тях, не смята така. Учудващо е, че чак сега те попаднаха под ударите на закона, въпреки че от десетилетия вършат беззакония.


Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.